Когато се прибрах вкъщи, в леглото ми спеше непознат: Софийска история за семейство, предателство и граници на търпението

— Какво, по дяволите, правиш в леглото ми?! — гласът ми прозвуча дрезгаво, почти истерично, докато светнах лампата и видях непознатия мъж, разплуто заспал под моето одеяло. Беше три сутринта, а аз се връщах от поредната нощна смяна в болницата, с пулсиращи крака и главоболие, което не ми даваше мира. Мъжът се размърда, измърмори нещо неразбираемо и се обърна на другата страна. В този момент чух шум от кухнята — познатият тропот на чаша по плота.

Втурнах се натам и го видях — Даниел, моят по-малък брат, с разрошена коса и виновен поглед. Стоеше до хладилника, държейки бутилка бира в ръка.

— Даниеле! — изсъсках. — Кой е този човек в стаята ми?

Той сви рамене, опитвайки се да изглежда невинен:

— Абе, Мариела, просто един приятел. Нямаше къде да спи… Не се ядосвай, моля те.

— Не се ядосвай?! — гласът ми трепереше. — Това е моят дом! Моето легло! Колко пъти ти казах да не водиш хора тук без да ме питаш?

Даниел замълча. Очите му се напълниха със сълзи, но вече не можех да бъда мека. Бях уморена — не само физически, а и от години наред да съм тази, която поема всичко на гърба си. Майка ни почина преди пет години, баща ни изчезна още по-рано, а аз останах единствената опора за Даниел. Той беше само на двадесет и две, но вече имаше дългове, проблеми с алкохола и безброй изгубени работи.

— Моля те… — прошепна той. — Само тази нощ. Утре ще го махна.

— Не! — прекъснах го рязко. — Стига толкова! Трябва да си тръгнете и двамата. Веднага.

Той ме погледна така, сякаш го бях ударила. За миг ми се прииска да го прегърна, да му кажа, че всичко ще се оправи. Но не можех повече да бъда неговата спасителка.

Докато двамата събираха набързо нещата си, седнах на кухненския стол и се разплаках беззвучно. Спомних си всички онези вечери, когато Даниел идваше при мен с окървавени кокалчета или със сълзи в очите след поредната караница с някой от квартала. Винаги го защитавах пред всички — пред леля Силвия, която ни помагаше с пари; пред съседите, които шушукаха зад гърба ни; пред себе си.

Но тази нощ нещо се пречупи в мен.

Когато затворих вратата след тях, апартаментът изглеждаше по-празен от всякога. Седнах на леглото си — още топло от чуждото тяло — и се загледах в тавана. Чувах ехото на думите на майка ми: „Грижи се за брат си, Мариела. Той няма никого освен теб.“

Но кой ще се погрижи за мен?

На следващия ден Даниел ми звънна десетки пъти. Не вдигнах. Получих съобщения от леля Силвия: „Какво си направила? Даниел е отчаян! Не можеш ли просто да му помогнеш още веднъж?“

В работата бях разсеяна. Пациентите ме гледаха с тревога — явно личеше колко съм изтощена. Колежката ми Ива ме дръпна настрани:

— Мариела, добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— Просто… семейни проблеми — отвърнах сухо.

— Ако имаш нужда да поговориш…

Поклатих глава. Никой не можеше да разбере тежестта на това да си винаги силната. Да носиш чуждите грешки като свои.

Вечерта Даниел стоеше пред входа ми. Беше мокър от дъжда, с раница на гърба и отчаян поглед.

— Моля те… Нямам къде да отида — прошепна той.

— Даниеле — казах тихо, — обичам те. Но не мога повече така. Трябва да поемеш отговорност за себе си.

Той се разплака като дете. Прегърнах го за последно и затворих вратата.

Седмици наред живях с чувство за вина и страх. Леля Силвия ме обвиняваше по телефона: „Как можа? Ти си му единствената опора!“ Колежките ми шушукаха зад гърба ми: „Горката Мариела…“

Но започнах да спя по-добре. Започнах да мисля за себе си — за първи път от години.

Една вечер получих съобщение от Даниел: „Извинявай. Намерих работа във Варна. Ще се оправя.“

Плаках дълго — от облекчение или тъга, не знам.

Сега стоя сама в апартамента си и се питам: Колко дълго трябва да носим чуждите тежести? Кога идва моментът да кажем „стига“ и да изберем себе си? А ти… би ли могъл да оставиш най-близкия си човек сам в името на собственото си спасение?