Когато семейството не е достатъчно: „Родителите ми живеят на две пресечки, а пак търся детегледачка“

„Мамо, моля те, само за два часа. Не искам много, просто да мога да отида до магазина и да си взема въздух.“ Гласът ми трепери, докато държа телефона притиснат до ухото си. Вече е трети път тази седмица, в който се опитвам да я убедя. Чувствам се като просяк пред собствената си майка.

„Ани, не мога сега. Имам работа, а и знаеш, че с баща ти искаме да си почиваме. Ти си майка вече, трябва да се справяш сама.“

Затварям очи и усещам как сълзите се стичат по бузите ми. Дъщеря ми Виктория пищи в другата стая. Мъжът ми, Ивайло, е на работа – пак извънредно. Вече не помня кога за последно сме вечеряли заедно. Всичко се върти около сметките, грижите и безкрайната умора.

Преди три години бяхме двама влюбени студенти в Софийския университет. Мечтаехме за дом, семейство, спокойствие. Сега имаме малък апартамент в Люлин, едно прекрасно дете и… безкрайна самота. Родителите ми живеят на две пресечки от нас. Ивайло е от Пловдив – неговите родители са далеч и виждат внучката си само по празници.

Понякога се чудя дали не съм прекалено взискателна. Дали не очаквам твърде много? Но когато гледам как приятелките ми разчитат на майките си – бабите идват, готвят, разхождат децата – усещам как нещо в мен се къса.

Вечерта Ивайло се прибира уморен. Сяда до мен на дивана, а аз избухвам:

– Не мога повече! Мама пак отказа! Не разбирам… Защо всички други имат помощ, а ние не?

Той въздъхва тежко:

– Знам, Ани. Но не можем да ги накараме насила. Може би просто не искат… или не могат.

– Но те са ми родители! Как могат да са толкова безразлични? – гласът ми се пречупва.

Ивайло ме прегръща мълчаливо. В този момент осъзнавам колко сме сами.

На следващия ден отивам при майка ми. Виктория е в количката, а аз съм решена да говоря открито.

– Мамо, чувствам се ужасно сама. Имам нужда от теб. Не искам да те натоварвам, но… понякога просто не издържам.

Тя ме поглежда с уморени очи:

– Ани, ти избра да имаш дете толкова млада. Аз работя цял живот, сега искам малко спокойствие. Не мога да ти бъда детегледачка.

– Не искам детегледачка! Искам майка! – извиквам през сълзи.

Мълчим дълго. После тя тихо казва:

– Може би някой ден ще ме разбереш.

Връщам се у дома с усещането, че съм изгубила нещо безвъзвратно. Започвам да търся детегледачка в интернет. Цените са високи – 10 лева на час минимум. Сметките ни едва стигат за храна и памперси. Пиша на няколко жени в квартала, но повечето искат постоянен ангажимент или работят само през деня.

Вечерта Ивайло ме намира седнала на пода в кухнята:

– Какво ще правим?

– Ще намеря някого. Ще взема още един превод за вкъщи… Ще се справим някак.

Той кима мълчаливо. Виждам болката в очите му – и той е уморен до смърт.

Дните минават в рутина: ставам рано, храня Виктория, чистя, готвя, работя по малко на лаптопа, докато тя спи. Понякога излизаме в парка – гледам другите майки с баби до тях и усещам завист.

Една вечер получавам съобщение от майка ми: „Извинявай, Ани. Просто не мога.“

Не знам дали някога ще мога да ѝ простя напълно.

С времето намирам жена от блока – леля Мария, пенсионирана учителка по математика. Тя идва два пъти седмично за по час-два. Виктория я обожава. Аз най-накрая имам време да си взема душ спокойно или да изпия кафе навън.

Но празнотата остава. Виждам майка ми на улицата – тя ме поздравява сдържано, а аз отвръщам също толкова студено.

Понякога нощем лежа будна и се питам: „Къде сбъркахме? Защо семейството ми не е като другите?“

Може би има много такива като мен – млади майки без подкрепа, които се борят сами с живота. Може би трябва да спрем да вярваме в приказката за българското семейство като най-голямата опора.

А може би просто трябва да простим на родителите си, че са хора със своите страхове и умора…

Но как да простиш самотата?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да търсите подкрепа другаде?