Когато семейството се разпада: Историята на една сестринска война

– Ти си виновна! Ако не беше ти, щяхме да имаме какво да ядем! – гласът на шурейка ми, Мария, пронизваше въздуха като нож. Стоях в средата на кухнята, с ръце, все още мокри от миенето на чинии, и гледах как лицето ѝ се изкривява от гняв.

Не знаех какво да кажа. Винаги съм се опитвала да помагам – на нея, на племенницата ми Деси, на цялото семейство. Но сега Мария ме обвиняваше, че дъщеря ѝ гладува. А истината беше толкова по-сложна и мръсна от това.

Всичко започна преди шест месеца, когато Мария напусна мъжа си след поредната си изневяра. Никой не говореше открито за това, но всички знаехме. Мъжът ѝ, братът на моя съпруг Петър, остана сам с празен апартамент и разбито сърце. Мария се върна при майка си в нашия малък град край Пловдив, но майка ѝ не можеше да я поеме заедно с Деси. И така, Мария се появи на нашата врата с две чанти и едно изплашено дете.

Петър настоя да ги приютим. „Това е семейството ми, Ивана! Не можем да ги оставим на улицата.“ Аз кимнах, макар че вече усещах как напрежението се натрупва. Имаме две деца – Мартин и Калина – и апартаментът ни е малък. Но как да откажеш помощ на роднина?

Първите седмици бяха трудни, но поносими. Децата спяха заедно на матраци в хола, а аз готвех двойно повече. Мария обещаваше, че ще си намери работа и ще се изнесат скоро. Но времето минаваше, а тя прекарваше дните си пред телевизора или по телефона. Деси беше тиха и затворена – често я намирах да плаче в банята.

Една вечер, докато прибирах масата, чух Петър да говори с Мария:
– Трябва да започнеш да търсиш работа. Не можем вечно така.
– Знам – отвърна тя сухо. – Но кой ще гледа Деси? Тя е още малка.
– Ивана ще помага – каза Петър, без дори да ме погледне.

Стиснах зъби. Вече работех на две места – като счетоводителка в местната фирма и като помощник в един магазин за дрехи през уикендите. Вечерите прекарвах в готвене и чистене. А сега трябваше да гледам и чуждо дете?

Скоро започнах да усещам как напрежението ме задушава. Деси беше все по-мълчалива, а Мария – все по-изнервена. Един ден забелязах, че хладилникът е почти празен. Оказа се, че Мария е взела последните пари от буркана за храна, за да си купи нов телефон.

– Как можа? – попитах я тихо.
– Имам нужда от него! Трябва да поддържам връзка с хората! – изкрещя тя.
– А детето ти? Какво ще яде Деси?
– Това е твоя работа! Ти си домакинята тук!

Тогава разбрах, че нещата излизат извън контрол. Опитах се да говоря с Петър, но той само въздъхна:
– Моля те, Ивана… Просто изтрай още малко. Ще се оправят нещата.

Но нещата не се оправиха. Напротив – станаха още по-зле. Мария започна да излиза вечер и да се прибира късно. Понякога носеше скъпи дрехи или парфюми, а Деси стоеше гладна и сама у дома. Един ден я намерих в кухнята, ровеща из шкафовете за остатъци от хляб.

– Гладна ли си? – попитах я нежно.
Тя само кимна и избърса сълзите си с ръкав.
– Мама каза да не те безпокоя…

Сърцето ми се сви. Започнах тайно да ѝ приготвям сандвичи за училище и да ѝ давам плодове от нашите запаси. Но Мария забеляза и избухна:
– Защо тъпчеш детето ми с боклуци? Ако беше истинска сестра, щеше да ми помогнеш!

В този момент чашата преля. Събрах смелост и казах на Петър:
– Или тя си тръгва, или аз не издържам повече.
Той ме погледна отчаяно:
– Не мога да изхвърля сестра си…
– А мен можеш ли да изгубиш?

Последваха дни на мълчание и напрежение. Децата усещаха всичко – Мартин започна да се затваря в стаята си, а Калина плачеше нощем. Аз се чувствах като чужденец в собствения си дом.

Една сутрин намерих бележка от Деси: „Благодаря ти, че ме нахрани.“

Това ме разби напълно.

Вечерта събрах смелост и казах на Мария:
– Време е да поемеш отговорност за живота си и за детето си. Не мога повече да нося твоя товар.
Тя ме изгледа с омраза:
– Ще съжаляваш! Ще кажа на всички как ме изгони!
– Кажи каквото искаш – отвърнах тихо. – Но аз повече няма да позволя някой да страда заради твоите решения.

Мария си тръгна след седмица. Отиде при приятелка в София. Деси остана при нас още месец, докато братът на Петър не уреди нещата и не я прибра при себе си.

Сега домът ни е по-тих, но белезите останаха. Петър още не може да ми прости напълно, а аз всяка вечер се питам: кога помощта към близките преминава границата и се превръща в злоупотреба? И колко струва едно семейство, когато доверието е разбито?

Може би никога няма да намеря отговорите… Но вие как бихте постъпили? Колко дълго бихте търпели?