Когато сестра ми избяга с децата си, а мъжът ми не я пусна у дома

— Не, няма да я пусна! — гласът на Петър отекна в коридора, докато дъждът барабанеше по прозорците. Стоях пред вратата, с ръка на дръжката, а от другата страна Мария държеше за ръка малкия Иван и притискаше към себе си плачещата Деси. Лицето ѝ беше мокро — не знаех дали от сълзи или от дъжда.

— Моля те, Петре, тя няма къде да отиде! — прошепнах, усещайки как гласът ми трепери. — Това е сестра ми.

Той ме погледна с онзи студен поглед, който рядко виждах, но винаги ме караше да се свивам вътрешно.

— Не ме интересува. Не искам проблемите ѝ тук. Имаме си дете, мисли за нас.

Стиснах зъби. Винаги съм се гордяла с нашето семейство — с малката ни дъщеря Елица, с уюта, който създадохме в този апартамент в Люлин. Но тази нощ всичко се разпадаше. Мария трепереше на прага, а аз трябваше да избирам между нея и Петър.

— Мамо, защо не пускаме леля Мария? — тихо попита Елица, която се беше измъкнала от стаята си и сега дърпаше пижамата ми.

— Защото… — започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Как да обясня на петгодишно дете, че понякога възрастните са безсилни пред собствените си страхове?

Мария ме гледаше с отчаяние. — Моля те, само за една нощ… Той пак… — не довърши изречението, но аз знаех какво значи това. Съпругът ѝ, Георги, от години я тормозеше. Бях чувала слухове от майка ни, но Мария винаги се усмихваше и казваше: „Всичко е наред.“

— Петре… — опитах още веднъж. — Тя няма къде да отиде. Ще спят в хола, няма да ни пречат.

Той се обърна рязко към мен:

— Ако я пуснеш, аз си тръгвам! Избирай!

В този момент времето спря. Чувах само дишането си и далечния плач на Деси. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. Но кое семейство? Това, което съм създала с Петър? Или това, в което съм израснала с Мария?

Погледнах сестра си. Очите ѝ бяха червени от плач, а Иван стискаше ръката ѝ така силно, че кокалчетата му побеляха.

— Добре… — прошепнах почти без глас. — Извинявай…

Затворих вратата пред лицето ѝ. Чух как децата ѝ заплакаха по-силно. Притиснах гръб към вратата и се свлякох на пода. Елица седна до мен и ме прегърна.

— Мамо, леля ще се върне ли?

— Не знам, мило… Не знам…

Тази нощ не можах да заспя. Петър легна до мен и се престори, че всичко е наред. Аз гледах тавана и се чудех: какво направих? Как можах да оставя сестра си навън?

На сутринта телефонът ми звънна. Беше майка ни.

— Знаеш ли къде е Мария? Не е спала у дома…

Гласът ѝ звучеше тревожно. Излъгах я — казах, че не знам нищо. След това излязох на балкона и запалих цигара — нещо, което не бях правила от години.

Цял ден мислех за Мария. Представях си я как върви по мокрите улици с две деца за ръка, без посока, без надежда. Спомних си как като малки спяхме в едно легло и тя винаги ме прегръщаше през нощта, когато гръмотевиците ни плашеха.

Вечерта Петър донесе цветя и шоколад за Елица. Опита се да ме целуне, но аз се дръпнах.

— Защо го направи? — попитах тихо.

Той въздъхна тежко:

— Защото не искам чужди проблеми у дома. Не разбра ли? Това е нашият живот!

— Ами ако някой ден аз имам нужда от помощ? Ще ме изгониш ли?

Той не отговори.

Дните минаваха бавно. Мария не се обади. Майка ни ходеше по болници и полицейски управления. Аз мълчах и се чувствах като предател.

Една вечер Елица донесе една от старите снимки — на мен и Мария като деца.

— Мамо, защо си тъжна?

Прегърнах я силно.

— Защото понякога възрастните правят грешки…

На третия ден Мария ми се обади от непознат номер.

— Добре сме — каза тихо. — Намерихме подслон при една приятелка в Надежда. Не се тревожи за нас.

Гласът ѝ беше чужд, студен.

— Прости ми… — прошепнах през сълзи.

— Няма значение вече — отвърна тя и затвори.

Оттогава минаха месеци. Семейството ми остана цяло отвън, но вътре нещо се счупи завинаги. Петър продължава да живее до мен, но вече не го усещам като „стената“, зад която съм защитена. По-скоро като стена между мен и хората, които обичам.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да избера по различен начин? И какво значи истинско семейство — тези, с които живееш под един покрив или тези, които никога не те оставят навън в дъжда?