Когато синът ти те предаде: Историята на един баща и неговата борба за прошка

— Как можа, Виктор? — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха масата така, сякаш само тя ме държеше да не се разпадна. Синът ми стоеше срещу мен, с наведена глава, а между нас зееше пропаст, която не знаех как да прескоча.

Беше петък вечер, а в кухнята миришеше на изгорял фасул. Майка му, Мария, беше излязла да се поразходи, за да не стане свидетел на поредния ни скандал. От седмица вкъщи цареше ледена тишина. Всичко започна с онзи телефонен разговор от банката. Оказа се, че някой е изтеглил почти всичките ни спестявания. Не можех да повярвам, че това е Виктор. Моят син. Момчето, което отгледах с толкова труд и обич.

— Тате… — прошепна той, но аз го прекъснах.

— Не! Не ми казвай „тате“! Как можа да вземеш парите? За какво ти бяха?

Виктор се сви още повече. Беше на 22, студент в София, уж сериозен младеж. А сега стоеше пред мен като малко дете, хванато в лъжа.

— Дължа пари… — промълви той. — На лоши хора. Ако не им ги върнаше…

— И затова реши да ограбиш собственото си семейство? — гневът ми избухна като пожар. — Защо не дойде при мен? Защо не каза?

— Страх ме беше… — очите му се напълниха със сълзи. — Мислех, че ще ме изгониш.

В този момент сякаш всичко в мен се срина. Винаги съм бил строг баща, но никога не съм искал децата ми да се страхуват от мен. Спомних си как самият аз като малък криех белите си от баща ми, защото знаех, че ще последва шамар или наказание. Заклех се, че с моите деца ще е различно.

Но явно не бях успял.

Виктор продължи да говори, разказвайки как се е забъркал с бързи кредити заради приятелите си, как са го заплашвали и как отчаяно е търсил изход. Но вместо помощ, избрал лъжата и кражбата.

— Можех да загубя всичко — казах тихо. — Не само парите… Можех да загубя теб.

Той се разплака. За първи път от години го виждах толкова безпомощен. В този момент осъзнах колко е объркан и самотен.

Дните след това бяха мъчителни. Мария не говореше с мен – обвиняваше ме, че съм твърде суров. Сестра му, Елена, се затвори в стаята си и слушаше музика на слушалки, за да не чува караниците ни. Аз самият не можех да спя – въртях се в леглото и мислех за всички пропуснати моменти с Виктор. Кога стана толкова далечен? Кога престанахме да си говорим истински?

Една вечер го чух да плаче в стаята си. Сърцето ми се сви. Спомних си как го държах за ръка на първия му учебен ден и как обещах винаги да съм до него. А сега между нас имаше стена от недоверие и болка.

На следващата сутрин седнах до него на леглото.

— Викторе… — започнах трудно. — Знам, че си сгрешил. Но ти си ми син. Искам да ти помогна, но трябва да ми позволиш.

Той ме погледна с червени очи.

— Не знам дали заслужавам прошка…

— Всеки заслужава втори шанс — казах тихо. — Но трябва да си готов да поемеш отговорност.

Започнахме заедно да търсим начини да върнем парите – той започна работа в кварталната пицария, аз взех допълнителни смени в склада. Всяка вечер брояхме спестените левчета и обсъждахме какво още можем да направим. Постепенно между нас се появи нова връзка – по-силна, но белязана от болката на предателството.

Мария също започна да омеква – виждаше усилията ни и разбираше, че семейството ни има шанс само ако сме заедно. Елена една вечер дойде при мен и каза:

— Тате, Виктор не е лош човек… Просто направи глупост.

Прегърнах я и усетих как тежестта малко по малко започва да се вдига от раменете ми.

Но вътре в мен остана страхът – дали някога ще мога напълно да му простя? Дали ще мога пак да му вярвам? Или тази рана ще остане завинаги между нас?

Понякога вечер сядам сам на балкона и гледам светлините на града. Мисля си за всички бащи и майки, които са били предадени от децата си. Как намират сили да продължат? Как прощават?

А вие бихте ли могли? Какво бихте направили на мое място?