Когато сметката за сватбата пристигна: Тайни, семейство и разбити сърца

– Не мога да повярвам, че го правите точно сега! – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а сърцето ми биеше лудо. Беше вечерта преди сватбата ми с Димитър. Седях в малката кухня на апартамента ни в София, обгърната от тишината, която само преди часове беше изпълнена с надежда и вълнение. Майка му, госпожа Георгиева, току-що ми бе съобщила, че те и съпругът ѝ няма да могат да платят обещаната сума за празненството. А вече бяха поканили цялата си рода от Пловдив и Стара Загора.

– Мила, разбирам те, но нещата се промениха – гласът ѝ звучеше уморено и някак виновно. – Баща му загуби работата си миналия месец, а не искахме да ви тревожим преди големия ден…

– Но защо не казахте по-рано? – прошепнах аз. – Всичко е платено, поръчано… Как ще погледна родителите си в очите? Те дадоха всичко, което имат.

В този момент чух как Димитър влиза в апартамента. Очите ми бяха пълни със сълзи. Той ме погледна объркано:

– Какво става, Мария?

– Родителите ти… няма да платят тяхната част. Всичко пада върху моето семейство. – думите ми излязоха като вик.

Димитър замълча. Видях как лицето му пребледнява. Седна срещу мен и хвана ръката ми.

– Ще го оправим. Ще говоря с тях. Не искам така да започваме живота си…

Но вече беше късно. Майка ми и баща ми бяха взели заем, за да може всичко да е както трябва – голяма зала в центъра на София, музика на живо, богата трапеза. А сега? Сега трябваше да обясня на всички защо сметката е двойно по-голяма.

Седнахме тримата – аз, Димитър и майка му – в малкото кафене до блока. Опитвах се да не плача пред хората.

– Знаете ли какво значи това за нашето семейство? – попитах тихо майка му.

Тя сведе очи:

– Знам, Мария. Но не можем да върнем времето назад. Моля ви, простете ни…

Димитър се намеси:

– Мамо, защо не ми каза? Аз съм ти син! Можехме да измислим нещо заедно!

– Не искахме да ви тревожим… Надявахме се нещата да се оправят…

В този момент осъзнах колко много тайни има между нас. Колко често в българските семейства се мълчи за истинските проблеми – от страх, от срам или от желание да предпазиш другия. Но понякога това мълчание ражда още по-големи беди.

Вечерта преди сватбата прекарах в безсъние. Чувах как майка ми плаче тихо в другата стая. Баща ми седеше мрачен на балкона и пушеше цигара след цигара. Димитър се опитваше да ме успокои:

– Ще мине и това, Мария. Важното е, че сме заедно.

Но аз не можех да спра да мисля за унижението, което щяхме да преживеем пред гостите. За дълга, който щеше да тежи на родителите ми години наред.

На сутринта на сватбения ден се събудих с главоболие и тежест в гърдите. Облякох роклята си като автомат. Майка ми ме целуна по челото:

– Ти си нашата гордост, Марийче. Не мисли за парите днес.

Но как да не мисля? Всяка усмивка беше насила, всяко „честито“ звучеше като подигравка.

По време на тържеството забелязах как родителите на Димитър избягват погледа ми. Чувах шушуканията на лелите от Пловдив: „Абе, май нещо не е наред…“ Димитър стоеше до мен като сянка – усмихнат отвън, но със стиснати устни.

След първия танц излязох навън да си поема въздух. Там ме настигна баща ми:

– Марийче… Не се тревожи за нас. Ще се оправим някак. Само бъдете щастливи.

Погледнах го през сълзи:

– Ами ако никога не се оправим? Ако тази сватба ни съсипе?

Той ме прегърна силно:

– Семейството е най-важното. Пари се изкарват, честта остава.

В края на вечерта Димитър ме хвана за ръка:

– Обещавам ти – ще върнем всеки лев на родителите ти. Ще работя на две места, ако трябва.

Погледнах го и усетих как любовта ни е преминала през огън още преди да започне истинският ни живот заедно.

Сега, месеци по-късно, още изплащаме дълговете от онази нощ. Родителите му рядко ни търсят – срамът е по-силен от обичта им към нас. Но аз все още се питам: заслужаваше ли си тази сватба всичко това? Или истинската любов се доказва не с пищни тържества, а с честност и подкрепа в трудните моменти?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите такава лъжа? Или бихте отменили сватбата?