Когато собствената ми кръв се превърна в непозната: Борбата на една майка за дъщеря си
„Не можеш така, Мария! Детето има нужда от истинска майка, не от някой, който едва се държи на краката си!“ – думите на майка ми още кънтят в ушите ми, докато стискам малката ръчичка на дъщеря си в болничната стая. Мирисът на спирт и бледата светлина на неоновите лампи ме връщат към реалността – към тази безкрайна нощ, в която всичко се промени.
Родих Силвия след 18-часово мъчително раждане. Бях сама – баща ѝ, Петър, беше заминал на гурбет в Германия месец преди терминът ми. Майка ми и баща ми пристигнаха чак след като всичко приключи. Когато ме видяха – бледа, с тъмни кръгове под очите, трепереща от изтощение – сякаш вече бяха взели решение вместо мен. „Ти не си добре, Мария. Ще я гледаме ние. Ти трябва да се възстановиш.“
Първите дни вкъщи бяха като в мъгла. Силвия плачеше непрестанно, а аз не можех да я успокоя. Млякото ми не стигаше, ръцете ми трепереха, сърцето ми се свиваше от вина. Майка ми поемаше всичко – къпане, хранене, дори приспиване. Аз стоях в ъгъла и гледах как собственото ми дете се привързва към нея, а не към мен.
Една вечер, докато седяхме на масата, баща ми каза: „Марийче, не е срамно да признаеш, че не можеш. Много жени оставят децата си при бабите и дядовците. Ти си още млада.“
Сълзите ми потекоха безконтролно. „Но тя е моя дъщеря! Как мога да я оставя?“
Майка ми въздъхна тежко: „Обичаме те, но трябва да мислиш кое е най-добро за детето.“
Всяка вечер слушах как Силвия плаче в другата стая и се молех да намеря сили да стана и да я взема. Но страхът ме парализираше – страхът, че ще я изпусна, че ще ѝ навредя, че няма да бъда достатъчна.
Петър звънеше всяка вечер от Германия. „Как сте? Как е малката?“ – питаше той с уморен глас.
„Добре сме“, лъжех аз. Не можех да му кажа истината – че се чувствам като призрак в собствения си дом.
Седмица след седмица минаваха. Майка ми започна да взима все повече решения вместо мен – какво да яде Силвия, кога да спи, дори какви дрехи да ѝ обличам. В един момент осъзнах, че ако не направя нещо сега, ще изгубя дъщеря си завинаги.
Една нощ сънувах как Силвия протяга ръчички към мен, а аз не мога да я достигна – между нас стои майка ми и ме гледа строго. Събудих се с писък и реших: стига толкова.
На следващия ден изчаках майка ми да излезе до магазина. Влязох при Силвия – тя спеше спокойно в креватчето си. Взех я внимателно на ръце и я прегърнах за първи път истински. Усетих топлината ѝ, мириса ѝ, тежестта ѝ върху гърдите си. Заплаках от облекчение и любов.
Когато майка ми се върна и ме видя с детето в ръце, лицето ѝ помръкна.
„Какво правиш? Ще я изпуснеш! Дай я насам!“
„Не! Тя е моя дъщеря! Аз ще я гледам!“, извиках за първи път с такава сила, че самата аз се стреснах.
Майка ми замръзна на място. За миг между нас премина ток – години на неизказани думи и болки избухнаха в този единствен момент.
„Мария…“, прошепна тя, „ти не си добре…“
„Ще стана добре! Но само ако съм с нея! Не ме карай да избирам между теб и детето си!“
Тази нощ никой не спа у дома. Баща ми се прибра късно и започнаха караници – викове, обвинения, сълзи. „Ще съсипеш живота си!“, „Не мислиш трезво!“, „Детето ще страда!“ – думите им се забиваха като ножове в сърцето ми.
На сутринта събрах багажа си и напуснах дома на родителите ми с малката Силвия на ръце. Отидох при леля ми Даниела – единствената жена в рода ни, която някога беше дръзнала да живее по свои правила.
Там започнахме отначало – с малко пари, много страхове и още повече любов. Всяка вечер приспивах Силвия с песнички от моето детство. Понякога тя плачеше с часове, а аз плачех с нея. Но вече не бях сама – леля Даниела ме подкрепяше без думи.
Петър се върна след три месеца. Когато видя колко съм отслабнала и колко съм променена, ме прегърна силно: „Гордея се с теб.“
Сега Силвия е на три години – здрава, усмихната и обичана. Родителите ми още трудно приемат решението ми, но вече идват на гости и виждат колко щастливи сме двете.
Понякога нощем още чувам гласа на майка ми: „Ти не си добре…“ Но вече знам – никой няма право да решава коя съм аз като майка.
Кажете ми – колко често в България жените са принудени да избират между собственото си дете и семейството си? Колко често любовта ни към децата ни се поставя под съмнение?