Когато собствената ти кръв те предаде: История за доверие, предателство и прошка

— Къде са ми златните обеци? — гласът ми трепереше, докато ровех в чекмеджето на скрина. Сърцето ми биеше лудо, а в ушите ми кънтеше тишината на празната стая. Беше събота сутрин, слънцето едва се прокрадваше през пердетата, а аз вече усещах как нещо в мен се чупи.

— Не съм ги виждала, Мария — отвърна тихо братовчедка ми Ива, която стоеше на прага с чаша кафе в ръка. Очите ѝ бяха спокойни, но нещо в гласа ѝ ме накара да се усъмня. Познавам я от дете — израснахме заедно по селските улици на Долна баня, делихме си тайни и мечти. Когато преди шест месеца ми се обади разплакана, че мъжът ѝ я е изгонил и няма къде да отиде, не се поколебах нито за миг. Прибрах я у дома си в София, дадох ѝ стая, храна и подкрепа.

Но сега… Сега нещо не беше наред. От няколко седмици забелязвах дребни липси — първо едно червило, после малко пари от портмонето ми. Обяснявах си го с разсеяност. Но златните обеци бяха семейна реликва — подарък от баба ми за абитуриентския бал. Те не можеха просто да изчезнат.

— Сигурна ли си? — настоях аз, усещайки как гневът ми се надига.

— Мария, моля те… — Ива сведе поглед. — Ти наистина ли мислиш, че бих ти направила такова нещо?

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми. Гласът ѝ беше тревожен:

— Миме, чух, че Ива пак е в беда. Внимавай с нея, дете мое. Знам, че си добра душа, но понякога хората се променят.

— Мамо, не мога да повярвам, че ще ме предаде — прошепнах аз, но вече не бях толкова сигурна.

Седмицата мина в напрежение. Ива беше все по-отдалечена, избягваше да се засича с мен у дома. Една вечер я чух да говори по телефона:

— Не мога повече тук. Мария започва да подозира. Ще трябва да измисля нещо…

Кръвта ми застина. Не можех да повярвам на ушите си. Прекарах нощта будна, въртейки се в леглото и мислейки за всички моменти, в които ѝ бях помагала — когато беше болна, когато нямаше пари за учебници, когато я приеха в университета и празнувахме заедно.

На следващия ден реших да говоря открито.

— Ива, трябва да поговорим — казах твърдо. — Изчезват ми вещи от вкъщи. Пари, бижута… Моля те, кажи ми истината.

Тя замълча дълго. После избухна:

— Добре! Да, взех ги! Но нямах избор! Ти имаш всичко — хубава работа, дом, приятели… Аз съм сама! Мъжът ми ме изгони, майка ми не иска да ме види! Какво очакваш да направя?

Сълзите ѝ се стичаха по бузите. Аз стоях като вцепенена.

— Ива… Защо не ми каза? Можех да ти помогна…

— Гордостта ми не позволи — прошепна тя. — А после вече беше късно.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Чувствах се предадена не само от нея, а и от себе си — заради слепотата си, заради доверието, което бях дала безусловно.

След този разговор Ива си събра багажа и напусна дома ми. Остана само тягостната тишина и въпросите без отговор. Семейството ни се раздели на два лагера — едни ме обвиняваха, че съм я изгонила в най-трудния ѝ момент, други твърдяха, че съм постъпила правилно.

Месеци наред носех този товар в себе си. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Можех ли да направя повече? Можех ли да я спася?“ Виждах я понякога на пазара — изглеждаше уморена и по-стара от годините си. Спрях да говоря с част от роднините си; някои ме гледаха с укор, други с разбиране.

Една вечер получих съобщение от Ива: „Извинявай. Не заслужавах добротата ти.“

Плаках дълго след това. Не знам дали някога ще мога напълно да ѝ простя или да възстановя доверието си към хората. Но знам едно: понякога най-болезнените уроци идват от най-близките ни хора.

Дали някога ще мога пак да вярвам безрезервно? Или това предателство ще остане завинаги белег върху душата ми?