Когато справедливостта се превърне в чук: Историята на един наемател
– Не, Георги, няма да ти върна депозита. Оставил си петно на стената в кухнята и котката ти е надраскала паркета. – Гласът на хазяина ми, господин Димитров, беше студен като зимна вечер в Перник.
Стиснах телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Бях живял в този апартамент три години. Платих си наема навреме, ремонтирах капещия кран в банята за своя сметка, дори боядисах антрето. А сега – заради някакво петно и няколко драскотини – щях да загубя 800 лева депозит. Пари, които събирах с месеци, за да мога най-накрая да се преместя при приятелката си Мария в Пловдив.
– Господин Димитров, моля ви, нека поговорим като хора. Знаете, че котката ми е дребна, а паркета беше надран още когато се нанесох. – Гласът ми трепереше от яд и безсилие.
– Не ме интересува. Такива са правилата. Ако не ти харесва – съдът е насреща.
Затворих телефона и се отпуснах на стола. В главата ми клокочеше гняв. Спомних си всички пъти, когато го молех да оправи течащия бойлер или мухлясалата стена в банята, а той само обещаваше и нищо не правеше. Спомних си как веднъж дойде без предупреждение и нахлу в стаята ми, докато спях. Тогава преглътнах унижението. Но сега чашата преля.
Вечерта разказах всичко на Мария по телефона.
– Георги, не може така! Трябва да направиш нещо! – настоя тя.
– Какво да направя? Да го съдя? Това ще отнеме години и пак няма гаранция…
– Ами… поне не му оставяй апартамента по-добър, отколкото го намери! – каза тя с горчив смях.
Тази нощ не мигнах. В главата ми се въртяха сцени – как се карам с Димитров, как му обяснявам за справедливостта, как той само се подсмихва. На сутринта вече знаех какво ще направя.
Отидох до железарията на ъгъла и купих тежък чук. Продавачът ме погледна странно.
– За ремонт ли е?
– Да… нещо такова – отвърнах и се усмихнах криво.
Върнах се в апартамента и застанах в банята. Погледнах белите плочки по стените – същите онези плочки, които господин Димитров отказа да подмени, въпреки че бяха напукани още преди да се нанеса. Вдигнах чука и го стоварих с всичка сила върху една от тях. Тя се пръсна на парчета с глух звук. После още една. И още една.
Скоро цялата стена беше осеяна с дупки и пукнатини. Потта се стичаше по челото ми, а сърцето ми биеше лудо. Чувствах се като някой друг – като човек, който най-накрая е взел живота си в ръце.
Когато приключих, седнах на ръба на ваната и се засмях през сълзи. Знаех, че това няма да върне депозита ми. Знаех, че може би ще имам проблеми. Но поне веднъж в живота си не преглътнах унижението.
На следващия ден господин Димитров дойде за огледа.
– Какво… какво си направил?! – изкрещя той, когато видя банята.
– Ами… реших да оставя апартамента така, както го получих – с малко повече характер – отвърнах спокойно.
Той започна да ме заплашва с полицията, със съдилища, с адвокати. Аз само го гледах и мълчах. Вече не ме беше страх.
След това се прибрах при родителите си в Стара Загора за няколко дни. Майка ми беше ужасена:
– Георги! Как можа? Това не е начинът!
– А кой е начинът, мамо? Да търпим цял живот?
Баща ми само поклати глава:
– Понякога трябва да отстояваш себе си… но не така, сине.
С Мария се преместихме в малък апартамент под наем в Пловдив. Новият хазяин беше възрастна жена – баба Станка – която ни посрещна с домашна баница и усмивка.
– Само пазете чисто и ще се разбираме чудесно – каза тя.
Понякога нощем лежа буден и мисля за онзи ден с чука в ръка. Не съм горд с постъпката си, но не съжалявам. За първи път почувствах, че имам избор.
Справедливост ли беше това? Или просто глупав инат? Може би трябваше да постъпя по друг начин… Но кажете ми вие: какво бихте направили на мое място?