Когато свекървата иска невъзможното: История от една българска трапеза

— Мария, ако тази година не направиш агнешкото като хората, по-добре изобщо не го прави! — гласът на свекърва ми Пенка прониза кухнята като нож. Стоях с ръце, потопени в студената вода, и усещах как сърцето ми се свива. Беше Велика събота, а напрежението в апартамента ни в Люлин можеше да се реже с нож.

Миналата година бях опитала да сготвя агнешкото по нейната рецепта — с много джоджен, ориз и дробчета, но месото стана жилаво, а оризът — кашав. Пенка не пропусна да го спомене пред всички роднини. „Мария, ти май не си за кухнята!“ — беше казала тя на масата, докато всички се смееха неловко. Тогава се разплаках в банята, а съпругът ми Петър само въздъхна: „Знаеш я мама…“

Тази година обаче нещо в мен се пречупи. Докато Пенка нареждаше какво да купя от пазара и как да мариновам месото, аз я гледах право в очите и казах:

— Пенка, тази година няма да правя агнешко. Ще приготвя козунак и салати. Ако искаш агнешко — направи го ти.

В стаята настъпи тишина. Петър спря да превключва каналите на телевизора, а дъщеря ми Ива ме погледна с широко отворени очи. Пенка пребледня, после лицето ѝ пламна:

— Какво значи това? Ти ли ще ми казваш какво да ям на Великден? В нашето семейство винаги жената на сина готви агнешкото!

— В нашето семейство — отвърнах тихо, но твърдо — жената има право да избира какво да готви. Миналата година се опитах да те зарадвам, но само ме унижи пред всички. Тази година няма да позволя това.

Петър се намеси:

— Мамо, остави Мария на мира. Ако искаш агнешко, ще го поръчаме от ресторанта.

Пенка ме изгледа така, сякаш съм ѝ забила нож в гърба. Станах и излязох на балкона, за да си поема въздух. Сълзите напираха, но този път не ги оставих да излязат.

Вечерта Пенка не вечеря с нас. Затвори се в стаята си и чух как говори по телефона с леля Гинка: „Тая снаха ми ще ме умори! Какво ще кажат хората? На Великден — без агнешко!“

На следващия ден в апартамента миришеше на прясно изпечен козунак и домашна лютеница. Ива ми помагаше да украсяваме яйцата, а Петър подреждаше масата. Пенка излезе от стаята си с черна забрадка и театрално въздъхна:

— Едно време такива неща не ставаха… Майките ни знаеха как се уважава традицията.

— Мамо — каза Петър — времената се менят. Мария прави най-хубавия козунак на света.

Пенка седна на масата и дълго мълча. После взе парче козунак и го опита. Не каза нищо, но видях как ѝ трепна устната.

Следобед дойдоха съседите — чичо Кольо и леля Сийка. Всички похвалиха козунака и салатите. Пенка мълчеше, но когато Сийка попита кой е правил козунака, тя тихо каза:

— Мария го направи… Много е хубав.

Вечерта останахме сами с Петър.

— Гордея се с теб — каза той и ме прегърна. — Най-накрая ѝ показа, че имаш глас.

— Страх ме е само дали няма да ни намрази завинаги…

На следващия ден Пенка ме помоли да ѝ покажа как се плете козунакът.

— Може би… — започна тя плахо — догодина ще го направим заедно?

Погледнах я — за първи път видях в очите ѝ не критика, а любопитство и дори малко уважение.

Сега си мисля: Колко години трябваше да минат, за да се осмеля да кажа „не“? Колко често жените в България преглъщаме гордостта си заради чуждите очаквания? А вие бихте ли се осмелили да откажете на свекървата си?