Когато свекървата ме изгони: История за предателство и ново начало

— Изчезвай! Не искам повече да те виждам в този дом! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоях на прага, с мокри от дъжда обувки и сълзи в очите, докато тя сочеше към вратата с трепереща ръка.

— Моля те, Мария, нека поговорим… — опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. — Къде ще отида посред нощ? Калоян е на командировка, върне се чак след седмица…

— Не ме интересува! — прекъсна ме тя. — Това е моят дом, а ти си само гостенка. Достатъчно търпях твоите номера. Вън!

Сърцето ми биеше лудо. Не можех да повярвам, че това се случва на мен. Само преди година се омъжих за Калоян — мъжът, когото обичах повече от всичко. Приех да живея с него и майка му в малкия им апартамент в Люлин, защото вярвах, че семейството е най-важното. Но от самото начало Мария ме гледаше с подозрение и студенина.

— Какво ще кажат хората? — прошепнах отчаяно. — Ще ме видят да излизам посред нощ с куфар…

— Това не е мой проблем! — изсъска тя и затръшна вратата пред лицето ми.

Стоях на стълбището, стиснала дръжката на куфара си, и се чудех как стигнах дотук. Дъждът барабанеше по прозорците, а аз се чувствах по-самотна от всякога. Телефонът ми вибрираше — Калоян. Не посмях да му вдигна. Какво щях да му кажа? Че майка му ме изгони? Че съм бездомна?

Върнах се назад във времето — към първите месеци след сватбата. Мария все намираше повод да ме упрекне: че не готвя като нея, че не чистя достатъчно добре, че не съм „истинска българка“. Калоян винаги се опитваше да ни помири:

— Мамо, стига си я тормозила! — казваше той.
— Ти си малък, не разбираш — отвръщаше тя. — Тази жена ще ти съсипе живота.

С времето напрежението между нас стана непоносимо. Но никога не съм си представяла, че ще стигнем дотук.

Излязох навън и се скрих под близката спирка. Обадих се на най-добрата си приятелка — Ива.

— Ели? Какво става? Чуваш ли се как плачеш? — гласът ѝ беше топъл и загрижен.
— Свекърва ми ме изгони… Не знам какво да правя…
— Ела у нас веднага! Ще ти сложа чай, ще поговорим. Не си сама!

В този момент разбрах колко е важно да имаш истински приятели. Прекарах нощта при Ива, а на сутринта Калоян ми звънна:

— Ели, майка ми каза, че си си тръгнала… Какво става?
— Калояне, тя ме изгони! Стоях на улицата посред нощ!
— Не може да бъде… Ще говоря с нея!

Но разговорът им не промени нищо. Мария беше непреклонна:

— Ако тя се върне тук, аз си тръгвам! — заяви твърдо.

Калоян беше разкъсан между двете ни. Опита се да ме убеди да изчакам няколко дни, докато намери решение.

— Ели, моля те… Просто остани при Ива още малко. Ще поговоря с майка…

Чувствах се предадена не само от Мария, но и от него. Защо не застана до мен? Защо не избра мен?

Дните минаваха бавно. Търсих си работа — не можех повече да разчитам на никого. Намерих малка стая под наем в Студентски град и започнах работа като продавачка в книжарница. Ива беше до мен през цялото време:

— Гледай напред! Ти си силна! — повтаряше тя.

Калоян идваше понякога да ме види. Беше уморен и объркан.

— Обичам те, Ели… Но не мога да оставя майка сама…
— А аз? Аз съм ти жена! — сълзите ми се стичаха по бузите.

В един момент разбрах: трябва да избера себе си. Не можех повече да живея в сянката на чужди очаквания и предразсъдъци.

Минаха месеци. Научих се да бъда самостоятелна. Започнах да уча вечерно — мечтаех да стана учителка по литература. Сама плащах наема си, сама се грижех за себе си.

Една вечер Калоян дойде при мен:

— Мама е болна… Моля те, върни се у дома…
— Не мога — отвърнах тихо. — Вече не съм същата жена. Научих се да живея без страх.

Той ме погледна дълго и си тръгна без думи.

Днес живея сама в малък апартамент под наем. Имам приятели, работа и мечти. Понякога още боли — особено когато виждам щастливи семейства в парка или чувам смях от съседния апартамент. Но знам едно: заслужавам уважение и любов.

Питам се: Колко жени като мен са били изправени пред избора между себе си и чуждите очаквания? Колко още ще търпим мълчаливо? Може би е време да говорим открито за това…