Когато татко остана сам: История за дом, вина и семейство

— Как можа да го направиш, Мария? — гласът на сестра ми Елена трепереше от гняв и разочарование. — Как можа да оставиш татко сам сред непознати? Той не заслужава това!

Стоях в коридора на малкия апартамент на родителите ми в Пловдив, стиснала чантата си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Въздухът беше тежък от неизказани думи и стари обиди. Майка ми седеше на дивана, с ръце в скута, избягваше да ме погледне. Брат ми Георги се въртеше нервно из стаята, сякаш търсеше изход от ситуацията.

— Не го изоставям! — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като дим от цигара. — Просто… не мога повече сама. Не мога да се справя.

Татко, Иван, беше винаги силният в семейството. Работеше като шофьор на камион цял живот, изхранваше ни, поправяше всичко вкъщи, разказваше смешки на масата. Но последните две години болестта го пречупи. Алцхаймерът го превърна в сянка на себе си — забравяше имената ни, губеше се по улиците, понякога ме гледаше с празен поглед и питаше: „Ти коя беше?“

Опитвах се да се грижа за него у дома. Сменях му памперсите, хранех го с лъжица, будех се по няколко пъти нощем от страха, че ще стане и ще излезе навън бос посред зима. Работех на две места — в детска градина и като касиерка в кварталния магазин. Сметките се трупаха, а нервите ми бяха опънати до скъсване.

— Елена, ти идваш веднъж месечно! Георги — още по-рядко! — гласът ми се пречупи. — Аз съм тази, която го гледа всеки ден. Знаете ли какво е да видиш баща си да плаче като дете? Да не може да си спомни името ти?

Елена избухна:
— Това не ти дава право да го затвориш в старчески дом! Там хората умират сами!

Погледнах я през сълзи:
— А у дома умираше бавно пред очите ми. Аз също умирах с него.

Тишина. Само тиктакането на часовника.

Седмица по-късно подписах документите. Избрах дом в покрайнините на града — „Слънчевата къща“. Беше чисто, светло, сестрите бяха мили. Татко не разбираше какво става. Държеше ме за ръка и повтаряше:
— Кога ще се приберем вкъщи?

Сърцето ми се късаше всеки път, когато го оставях там. Всяка вечер плачех сама в кухнята, докато гледах снимките ни от миналото — татко с мен на раменете си на морето, татко с усмивка до коледната елха.

Семейството ми не спря да ме обвинява. Елена пишеше гневни съобщения: „Не мога да повярвам каква си станала!“, „Мислиш само за себе си!“. Георги мълчеше, но усещах презрението му във всяка негова дума.

Майка ми се затвори в себе си. Не искаше да ходи при татко в дома. Казваше: „Не мога да го видя такъв.“

Аз ходех всеки ден. Носех му любимите вафли „Боровец“, четях му вестника на глас, държах ръката му докато заспиваше. Понякога имаше проблясъци — усмихваше се и казваше: „Марийче, ти ли си?“. Друг път ме гледаше отчуждено.

Веднъж една жена от персонала ме спря:
— Знаете ли колко рядко идват близките на другите хора? Вашият баща е щастливец.

Но думите ѝ не ме утешаваха. Вината ме гризеше отвътре като червей. Дали наистина го предадох? Дали можех още малко да издържа?

Една вечер Елена дойде у дома. Седна срещу мен и каза:
— Мама е зле. Не спи, плаче всяка нощ. Всички говорят за теб — леля Станка казала, че си безсърдечна…

Погледнах я уморено:
— А ти какво мислиш?

Тя замълча дълго.
— Не знам… Може би и аз бих направила същото на твое място. Но боли.

Прегърнах я. За първи път от месеци плакахме заедно.

С времето семейството започна да идва по-често при татко. Видяха, че се грижат добре за него. Майка ми най-накрая намери сили да го посети — плака цял час до леглото му, после каза: „Поне тук не е сам.“

Но раната остана. В квартала хората шушукаха зад гърба ми: „Виж я тая Мария — изгони баща си!“. Понякога срещах погледи на осъждане в магазина или на спирката.

Всяка вечер се питам: направих ли правилното нещо? Дали любовта понякога означава да пуснеш човека, когото обичаш, там където ще получи най-добрата грижа? Или просто съм се предала?

А вие какво бихте направили? Кое е по-важно — да бъдеш до близкия си на всяка цена или да му осигуриш спокойствие и грижа, дори ако това значи да го оставиш в ръцете на непознати?