Когато традицията стане бреме: Историята на един български рожден ден

– Пак ли ще се карате за салатата? – изкрещях, докато вадех последната тава с баница от фурната. Ръцете ми трепереха от умора, а в коридора вече се чуваха гласовете на свекърва ми и сестра ми, които спореха дали доматите трябва да са нарязани на кубчета или на резени.

В този момент си дадох сметка, че отново съм попаднала в капана на собствените си очаквания – и чуждите. Всяка година, на рождения ден на дъщеря ми Елица, домът ни се превръща в бойно поле на традициите. Всички идват с претенции: кой какво ще яде, кой къде ще седне, кой какъв подарък ще донесе. А аз? Аз съм домакинята – невидимата ръка зад всичко, която трябва да усмихва, да сервира, да изглажда конфликтите.

Тази година реших да променя нещо. Казах си: „Стига толкова! Нека всеки донесе по нещо, а аз ще направя само тортата.“ Казах го на мъжа ми Петър още преди месец. Той ме погледна така, сякаш съм обявила война на цялата му рода.

– Майка ми няма да го приеме добре. Знаеш я – тя обича всичко да е по старому.

– А аз не обичам вече да съм слугиня! – отвърнах му по-остро, отколкото възнамерявах.

Дните до рождения ден минаха в напрежение. Свекърва ми Мария звънна три пъти да пита какво ще готвя. Когато й казах, че всеки ще донесе нещо, млъкна за миг и после каза:

– Това не е редно. Така не се прави у нас.

– А у нас вече ще е така – отвърнах и затворих телефона с треперещи ръце.

Дойде денят. Първите гости пристигнаха с торби – кой с шопска салата, кой с кюфтета от магазина. Мария влезе с огромен поднос с лозови сарми и ме изгледа укорително:

– Аз поне знам как се посрещат гости.

Петър се беше скрил в хола при телевизора. Елица тичаше около масата и се радваше на балоните. Аз стоях в кухнята и се опитвах да не избухна. Сестра ми Даниела дойде при мен:

– Добре си направила! Време беше някой друг да помогне. Не си сама.

Погледнах я с благодарност, но усещах как напрежението расте. Гостите започнаха да се събират около масата. Мария седна най-отпред и започна да разпределя ястията:

– Това е за Петър, той обича моите сарми. А това е за Елица – тя не яде купешки кюфтета.

Погледнах Петър – той избягваше погледа ми. Сестра ми се опита да разведри обстановката:

– Хайде, да вдигнем тост за рожденичката!

Всички вдигнаха чаши, но атмосферата беше напрегната. Чуваха се подмятания:

– Едно време майка ти правеше най-хубавата питка…

– Сега всичко е наготово…

Усетих как гневът ми кипи. Станах рязко:

– Знаете ли какво? Омръзна ми! Всяка година се старая всичко да е перфектно, а накрая пак никой не е доволен! Тази година реших да си помогнем взаимно и пак не ви харесва. Какво още трябва да направя?

Настъпи тишина. Мария ме изгледа строго:

– Така не се държи една домакиня.

Петър най-накрая проговори:

– Може би трябваше да поговорим повече за това…

Елица ме прегърна:

– Мамо, аз съм щастлива! Благодаря ти за тортата!

Очите ми се напълниха със сълзи. Погледнах всички:

– Не искам повече да съм робиня на традициите! Искам рождените дни да са радост, а не изпитание!

Сестра ми стана и ме подкрепи:

– Време е да спрем да товарим жените с всичко! Всеки може да помогне!

Гостите замълчаха. Някои кимнаха одобрително, други мълчаха намръщено. Мария стана и излезе навън без дума.

Вечерта приключи по-тихо от обикновено. След като всички си тръгнаха, седнах до Петър на дивана.

– Може би прекалих… – прошепнах.

Той ме прегърна:

– Не си прекалила. Просто никой не беше готов за промяната.

Докато миех последните чинии, се питах: „Дали някога ще дойде време, когато жените няма да са длъжни да жертват себе си заради чуждите очаквания? Или винаги ще бъдем заложници на традициите?“