Когато тримата станаха твърде много: Историята на едно неочаквано разделение

— Какво каза? — гласът на Петър прозвуча като ехо в малката ни кухня, докато държеше чашата с кафе така, сякаш тя беше единственото нещо, което го държи здраво за този свят.

— Бременна съм, Петре. Ще имаме още едно дете — прошепнах, усещайки как думите ми се разтварят във въздуха между нас. Очите му се разшириха, после се присвиха, сякаш се опитваше да разбере дали това е някаква шега.

— Ти луда ли си? — изрече той тихо, но всяка дума беше като шамар. — Две деца едва ги издържаме! Как ще гледаме трето? С тези заплати, с тези сметки… — гласът му се прекърши. — Не мога повече.

Стоях срещу него, с ръце върху корема си, където вече туптеше нов живот. В този миг разбрах, че нещо между нас се счупи. Петър стана рязко, столът изскърца по плочките. Излезе от кухнята и затвори вратата след себе си така силно, че картината на сватбата ни падна от стената.

Седнах на масата и се разплаках. Не от страх за бъдещето, а от болката, че човекът, с когото споделих толкова много — първия ни апартамент в Люлин, първата ни кола (една стара Лада), безсънните нощи с близнаците — сега не можеше да понесе още едно дете.

Дните след това бяха мълчаливи и тежки. Петър се прибираше късно, избягваше ме. Децата усещаха напрежението — Мартин започна да заеква, а Елица се будеше нощем и ме търсеше. Майка ми идваше по-често, носеше ми компоти и домашни курабийки, сякаш сладкото можеше да заличи горчивината в дома ни.

Една вечер седнахме с Петър на балкона. Беше студено, но не исках да сме вътре пред децата.

— Не мога да го направя — каза той без да ме погледне. — Не мога да бъда баща на още едно дете. Чувствам се задушен. Все едно животът ми е свършил.

— А моят? — попитах тихо. — Моят живот не свърши ли, когато избра да не ме подкрепиш?

Той замълча дълго. После стана и каза само:

— Ще спя при майка ми тази нощ.

Така започна краят. След седмица ми каза, че иска развод. Не можел повече да живее в този натиск, в тази „българска мизерия“, както я нарече. Обвиняваше мен, обвиняваше държавата, обвиняваше съдбата.

Останах сама с две деца и трето на път. В квартала започнаха да шушукат: „Гледай я тая Мария, пак бременна! А мъжът ѝ? Изчезна!“ Дори съседката от третия етаж — леля Сийка — спря да ми казва „добро утро“.

Майка ми беше единствената ми опора. Вечерите седяхме на дивана и тя ми галеше косата:

— Ще мине и това, Марийче. Ти си силна. Децата имат нужда от теб.

Но аз се чувствах като провалена жена. Всяка вечер броях стотинките за хляб и мляко. Работех като касиерка в супермаркета до пазара „Красно село“ — смените бяха тежки, а коремът ми растеше всеки ден.

Един ден Мартин ме попита:

— Мамо, тате ще се върне ли?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах го силно и му прошепнах:

— Той винаги ще те обича, миличък.

Истината беше, че Петър идваше все по-рядко. Понякога носеше шоколад за децата, но избягваше да ме поглежда в очите. Веднъж го чух да казва на майка си по телефона:

— Не мога повече с тая отговорност! Искам да живея!

Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се предадена не само от него, а и от живота, който бяхме градили заедно.

Раждането мина трудно. Бях сама в болницата „Майчин дом“, държах ръката на акушерката като удавник за сламка. Когато видях малката Деница за първи път, разбрах защо съм издържала всичко това.

Петър дойде след два дни. Стоеше неловко до леглото ми.

— Извинявай… Не знам какво да кажа.

— Няма нужда — отвърнах му тихо. — Вече няма значение.

Сега сме четирима вкъщи — аз и трите деца. Животът е труден: сметките не чакат, детските са малки, а хората често гледат с жал или укор. Но всяка вечер, когато прегръщам Мартин, Елица и Деница, знам че съм направила правилния избор.

Понякога се питам: Защо любовта не стига? Кога тримата станаха твърде много за един баща? А вие как бихте постъпили на мое място?