Кой съм аз? Истината, която преобърна живота ми

„Мамо, кой съм аз всъщност?“ — думите излязоха от устата ми като вик, който не можех повече да задържа. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на „Люлин“, а в стаята ни тежеше тишина, по-гъста от всякога. Майка ми, Мария, стоеше до прозореца с гръб към мен, ръцете ѝ трепереха леко, докато държеше чашата с чай. Не отговори веднага. Чувах само тиктакането на стария часовник и собствения си ускорен пулс.

Всичко започна преди седмица. Бях на 22, тъкмо завършил университета и се готвех да започна първата си истинска работа в една IT фирма в центъра на София. Животът ми изглеждаше подреден — приятели, планове за бъдещето, дори мечти за собствено жилище някой ден. Но една вечер, докато търсех в интернет информация за издаване на нова лична карта, попаднах на сайт с публични регистри. От любопитство въведох ЕГН-то си. Появи се нещо странно — до името ми стоеше друга фамилия: Иванов. Аз винаги съм бил Георги Петров.

В началото реших, че е някаква грешка. Но колкото повече ровех, толкова повече въпроси изникваха. Открих стари архиви на местния вестник от Пловдив — градът, където съм роден — със снимка на бебе Георги Иванов, изчезнал през 2001 година. Сърцето ми се сви. Датата съвпадаше с моята рождена дата.

Не можех да спя цяла нощ. На сутринта отидох при майка ми и я попитах директно: „Мамо, има ли нещо, което не знам за себе си?“ Тя се усмихна тъжно и каза: „Глупости говориш, Жоре.“ Но очите ѝ се напълниха със сълзи.

След няколко дни събрах смелост и реших да потърся истината сам. Отидох до общината в Пловдив под претекст, че искам копие от акта си за раждане. Жената зад гишето ме изгледа странно: „Ти не си Георги Петров по рождение…“ — прошепна тя и ми подаде документа. Там черно на бяло пишеше: Георги Иванов.

Върнах се в София като призрак. Всичко около мен изглеждаше нереално — улиците, хората, дори собственото ми отражение в огледалото. Не знаех какво да правя. Приятелката ми Ива забеляза, че нещо не е наред.

– Жоре, какво става с теб? Не си себе си напоследък.
– Ива… ако ти кажа, може би ще ме помислиш за луд.
– Опитай ме.

Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна силно и каза: „Трябва да говориш с майка си. Истината винаги излиза наяве.“

И ето ме тук — в хола ни в Люлин, с майка ми, която най-накрая се обръща към мен с лице, мокро от сълзи.

– Жоре… – гласът ѝ трепери. – Не исках да те нараня. Ти беше само на няколко месеца, когато те намерихме пред входа на блока. Беше оставен в одеяло с бележка: „Грижете се за него.“ Опитахме да открием родителите ти, но никой не се появи. Решихме да те осиновим…

Светът ми се срина. Всичко, което съм знаел за себе си — фамилията, детството, дори спомените — се оказа лъжа или поне половин истина.

– Защо никога не ми каза? – попитах през сълзи.
– Страхувах се да не те загубя… Ти си моето дете!

Изтичах навън без посока. Вятърът брулеше лицето ми, а мислите ми се блъскаха една в друга като коли в задръстване на Цариградско шосе. Кой съм аз? Георги Петров или Георги Иванов? Чие дете съм? Има ли някъде хора, които ме търсят? Или съм просто случайност?

Дните минаваха като в мъгла. Не можех да работя, не можех да говоря с никого. Майка ми се опитваше да ме утеши:

– Жоре, ти винаги ще бъдеш моят син! Кръвта не е всичко…

Но аз имах нужда от отговори. Свързах се със социалните служби в Пловдив и започнах да търся информация за биологичните си родители. Оказа се почти невъзможно — досиетата бяха стари, много документи липсваха или бяха унищожени през годините.

Една вечер получих обаждане от непознат номер.
– Здравейте… Вие ли сте Георги Иванов?
– Да… Кой се обажда?
– Казвам се Даниела Иванова… Мисля, че съм ви майка.

Светът спря за миг. Гласът ѝ беше тих и несигурен.
– Моля те… Искам само да знаеш, че не те изоставих по желание. Бях млада и сама… Баща ти ме напусна още преди да се родиш. Родителите ми ме принудиха да те оставя…

Не знаех какво да кажа. Сълзите потекоха по лицето ми безконтролно.
– Може ли да се видим? – попитах тихо.

Срещнахме се в малко кафене до Централна гара в Пловдив. Тя беше дребна жена с уморени очи и ръце, които трепереха от напрежение.
– Прости ми… – прошепна тя и ме прегърна.

В този момент разбрах колко сложен е животът и колко много съдби могат да бъдат преплетени от една единствена тайна.

Върнах се в София объркан, но по-спокоен. Майка ми Мария ме чакаше у дома със супа и топла прегръдка.
– Каквото и да стане – каза тя – ти винаги ще имаш дом тук.

Сега знам кой съм – човек между два свята, между две семейства и две истини. Но най-важното е, че вече не бягам от себе си.

Понякога се питам: Колко още хора живеят с тайни като моята? А ти… ако беше на мое място – щеше ли да простиш?