Коледно чудо в Пловдив: Сърцето на малкия Виктор

— Не дишаше. Не дишаше! — крещях през сълзи, докато лекарите се бореха за живота на сина ми. Беше Бъдни вечер, а в родилното отделение на пловдивската болница времето сякаш спря. Чувах само писъка на апаратурата и треперещия глас на майка ми по телефона: „Моля те, Мария, дръж се! Всичко ще бъде наред!“ Но как да повярвам, когато Виктор — моето първо дете — се роди без сърце? Или поне така изглеждаше.

Станах майка в най-страшния възможен момент. След девет месеца тревоги, прегледи и мечти за първата му Коледа, всичко се срина за секунди. Помня как акушерката ме погледна с онзи поглед, който никога няма да забравя — смесица от ужас и съжаление. „Няма пулс“, прошепна тя. В този миг светът ми стана черно-бял.

Лекарите не се отказаха. Чувах ги как си подвикват: „Адреналин! Масажирай! Още веднъж!“ Стоях безпомощна, прикована към леглото, а съпругът ми Георги стискаше ръката ми така силно, че пръстите ми побеляха. „Той ще се върне при нас, Мария! Ще видиш!“, повтаряше Георги, но в очите му виждах същия ужас като в моите.

Минутите се точеха като часове. В един момент доктор Стоянова — жената, която водеше раждането — се обърна към нас с лице, мокро от пот и напрежение: „Дишането се възстановява. Имаме пулс!“

В този миг не знаех дали да плача или да се смея. Сърцето ми туптеше лудо, а Георги падна на колене до леглото ми и заплака като дете. Виктор беше жив. Нашето малко чудо.

Но чудото не беше пълно. Следващите дни бяха кошмар. Виктор лежеше в кувьоз, обграден от тръби и апарати. Всеки ден слушах различни прогнози: „Може да има увреждания“, „Не знаем дали ще се възстанови напълно“, „Трябва да сте подготвени за всичко“. Всяка дума беше като нож в сърцето ми.

Майка ми идваше всеки ден с домашно приготвена баница и топъл чай, сякаш храната можеше да излекува болката ни. „Марийче, помниш ли как баба ти казваше: ‘На Коледа стават чудеса’?“, питаше тя и ме галеше по косата. Аз само кимах и гледах през прозореца към заснежените улици на Пловдив.

Георги беше неотлъчно до мен. Вечер седяхме на пейката пред болницата и гледахме как снегът пада върху старите пловдивски къщи. „Какво ще правим, ако…?“, започвах аз, но той винаги ме прекъсваше: „Няма ‘ако’. Ще се справим.“

Една сутрин доктор Стоянова ни посрещна с усмивка: „Виктор реагира! Започва да движи ръчичките си.“ За първи път от седмица почувствах надежда. Влязох при него и видях как малкото му юмруче се свива около пръста ми. Сълзите ми капеха по стъклото на кувьоза.

Коледната нощ дойде. Болницата беше тиха, само няколко сестри обикаляха коридорите. В стаята на Виктор сложихме малка елха от хартия — подарък от една от акушерките. С Георги си разменихме погледи — уморени, но изпълнени с обич.

На сутринта доктор Стоянова ни събра: „Може да го вземете у дома.“ Не можех да повярвам. Прегърнах Виктор толкова силно, че се уплаших да не го нараня. Георги ни заведе вкъщи с такси — шофьорът ни пожела „Весела Коледа“ и ни подари шоколадово Дядо Коледа.

У дома всичко беше различно. Елхата светеше, а под нея имаше подаръци от баба и дядо. Но най-големият подарък беше Виктор — жив, топъл и истински.

Семейството ни се събра около масата. Майка ми запали свещ и каза: „Благодаря ти, Господи, че ни даде още един шанс.“ Всички плакахме — от щастие този път.

Сега, когато държа Виктор в ръцете си и усещам как тупти малкото му сърце, се питам: Какво е истинското чудо? Дали е във възкресението на надеждата или в силата на любовта? Как бихте постъпили в моята ситуация?