Колко струва една майка?

– Мамо, пак ли ще ми звъниш в работно време? – изсъсках през зъби, докато държах телефона между рамото и ухото си, а с другата ръка се опитвах да довърша отчета за шефа. Гласът ѝ трепереше: – Извинявай, Мария, просто… трябваше да те питам нещо за банката. Не мога да си намеря картата.

В този момент колежката ми Даниела се обърна към мен и прошепна: – Пак ли майка ти? Моята вчера ми каза, че пенсията ѝ не стига за лекарствата. Чудя се дали да не я взема при мен…

Сърцето ми се сви. Колко струва една майка? Колко струва грижата, която някога тя е полагала за мен, а сега аз не мога да ѝ върна дори с търпение?

Израснах в малък панелен апартамент в Люлин. Майка ми, Стефка, беше учителка по литература – строга, но справедлива. Баща ми почина рано и тя сама ме отгледа. Винаги повтаряше: „Мария, учи, за да не ти се налага да разчиташ на никого.“ И аз учих. Станах счетоводителка в голяма фирма, взех си ипотека, купих си кола. Животът ми беше подреден като екселска таблица.

Но майка ми остаря. Пенсията ѝ беше мизерна. Започна да забравя дребни неща – първо ключовете, после датите на плащане на сметките. Веднъж я намерих да плаче пред касата на магазина, защото не ѝ стигнаха парите за хляб и мляко.

– Мамо, защо не ми каза? – попитах я тогава.
– Не исках да те притеснявам… Ти си имаш свои грижи.

Вечерта след разговора в офиса седнах на дивана и се загледах в тавана. В главата ми кънтяха думите на Даниела: „Чудя се дали да не я взема при мен…“ Аз бих ли могла? Имам ли сили? Или съм твърде заета със себе си?

На следващия ден отидох при майка ми. Апартаментът ѝ миришеше на старо и самота. По масата бяха разпилени сметки, лекарства и една тетрадка с мои детски рисунки.

– Мамо, трябва да поговорим – казах тихо.
– За какво?
– За теб. За това как ще живееш оттук нататък.
– Не искам да ти тежа, Мария. Знам, че имаш много работа.
– Не става дума за тежест. Просто… не мога да продължавам да се правя, че всичко е наред.

Майка ми ме погледна с онзи поглед, който помня от детството – строг и уморен едновременно.

– Знаеш ли какво е най-тежко? Не бедността. Самотата. Да усещаш, че вече не си нужен на никого.

Замълчах. Не знаех какво да кажа. В мен се бореха вина и гняв – към себе си, към системата, към времето, което ни беше разделило.

Следващите седмици бяха изпълнени с напрежение. Майка ми започна да идва по-често у дома – уж само „за малко“, но все по-дълго оставаше. Мъжът ми Николай гледаше с разбиране, но децата мрънкаха: „Баба пак ли ще спи в нашата стая?“

Една вечер чух как майка ми плаче в банята. Отидох при нея.

– Мамо, какво има?
– Чувствам се излишна тук… Преча ви.
– Не пречиш! Просто… ни е трудно да свикнем всички.
– Знам. И аз се страхувам. Но повече ме боли мисълта, че съм сама.

В този момент разбрах – не парите са най-големият проблем. А гордостта. Моята и нейната. Тя не искаше да моли за помощ, а аз не исках да призная, че имам нужда от нея – дори сега.

Започнахме да говорим повече – за миналото, за баща ми, за мечтите ѝ като млада жена. Разбрах колко много е жертвала за мен: отказала се е от пътувания, приятели, дори от любовта след смъртта на татко.

Един ден я попитах:
– Мамо, съжаляваш ли за нещо?
Тя се усмихна тъжно:
– Само за това, че не ти казах по-рано колко много имам нужда от теб.

Сега живеем заедно. Не е лесно – има спорове за всичко: как се готви бобът, кой кога ще ползва банята, кой ще гледа телевизията вечер. Но има и смях – когато децата разказват смешки на баба си или когато тя им чете приказки преди лягане.

Понякога се питам: ако утре я няма, ще мога ли да си простя всичките пропуснати моменти? Ще мога ли да кажа със сигурност: „Бях до теб, когато имаше най-голяма нужда от мен“?

Колко струва една майка? Може ли някой изобщо да плати тази цена?

А вие… бихте ли могли да преглътнете гордостта си и да подадете ръка на родителите си навреме?