Корени и съпротива: Едно лято в моята градина

– Самуиле, пак ли ще седиш цял ден на телефона? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях на прага на старата ни къща в село Долни Богров, с ръце, изцапани от пръст, и сърце, натежало от самота. Беше началото на юли, въздухът трептеше от жега и мирис на копър, а аз се надявах това лято да върне живота в дома ми.

Самуил не вдигна глава. Пръстите му летяха по екрана. Беше висок, слаб, с коса като на баща си – моя син Димитър – но очите му бяха чужди, някак далечни. Откакто почина мъжът ми Иван преди две години, къщата ехтеше от тишина. Димитър живееше в София, работеше до късно, а снаха ми Мария все намираше повод да не идва. Самуил беше моят шанс да не се чувствам излишна.

– Ела да ми помогнеш с доматите – опитах пак, този път по-меко. – Ще ти покажа как се връзват.

Той въздъхна шумно, остави телефона на пейката и тръгна след мен към градината. Мълчахме дълго. Аз късах издънки и връзвах стеблата с парцалчета от стара риза на Иван. Самуил гледаше встрани, сякаш се страхуваше да срещне погледа ми.

– Баба, защо изобщо трябва да го правя? – попита накрая. – В магазина има домати целогодишно.

– Тези тук са истински – отвърнах твърдо. – Ти не помниш вкуса им. Всичко е различно, когато си го отгледал сам.

Той се изсмя тихо:

– Всичко ли трябва да е като едно време? Ти и татко все това повтаряте.

Стиснах устни. Болеше ме, че не разбира. Че не вижда колко много значи за мен тази градина – последното място, където усещах Иван до себе си. Там, където всяка леха пазеше спомен за него: как се карахме за реда на картофите, как се смеехме над първите ягоди.

На следващия ден Самуил изчезна за часове. Намерих го до реката с още двама момчета от селото – Петър и Владо. Пушеха цигари и слушаха музика от телефоните си.

– Самуиле! – извиках ядосано. – Знаеш ли колко се притесних?

Той ме изгледа с досада:

– Баба, не съм дете! Остави ме малко на мира!

Петър се засмя:

– Лелеее, баба ти е страшна!

Сърцето ми се сви. Не исках да съм „страшна“. Исках да бъда нужна.

Вечерта седнахме на масата под асмата. Сложих салата от първите домати и сирене от пазара. Самуил бодна парче домат и го дъвка без желание.

– Баба… – започна той колебливо. – Защо никога не говориш за дядо?

Замръзнах. Никой не питаше за Иван. Всички се преструваха, че болката ми е невидима.

– Какво има да говоря? – прошепнах.

– Татко казва, че сте се карали много… Че си го държала твърде изкъсо.

Погледнах го право в очите:

– Любовта не е само смях и прегръдки, Самуиле. Понякога е борба. Понякога боли… Но си струваше всяка минута.

Той замълча. Виждах как мисли нещо свое, далечно от мен.

Дните минаваха в напрежение. Самуил все по-рядко излизаше от стаята си. Аз се опитвах да не натрапвам присъствието си, но тревогата ме гризеше отвътре. Една вечер го чух да плаче тихо. Влязох без да чукам.

– Какво има, чедо?

Той избърса сълзите си ядосано:

– Нищо! Просто… Татко пак се кара с мама по телефона… Казва, че всичко е заради мен… Че съм проблемът им…

Седнах до него и го прегърнах неловко.

– Не си виновен ти… Понякога възрастните забравяме какво е да си млад и объркан.

Той се сгуши в мен като малко дете.

На другата сутрин Самуил сам дойде при мен в градината.

– Баба… Може ли да ми покажеш пак как се връзват доматите?

Усмихнах се през сълзи. Работихме заедно цял ден. Разказвах му истории за Иван – как е ухажвал половината село преди да ме срещне; как е строил тази къща тухла по тухла; как е плакал на сватбата ни.

Самуил слушаше мълчаливо. Вечерта седнахме под асмата и той каза тихо:

– Баба… Мисля, че разбирам защо тази градина е толкова важна за теб.

Погалих го по косата:

– Корените ни са тук, Самуиле. Без тях сме нищо.

Лятото мина бавно и тежко, но между нас поникна нещо ново – доверие, което не бях очаквала. Когато дойде време да си тръгва, Самуил ме прегърна силно:

– Ще дойда пак догодина… Обещавам!

Останах сама сред доматите и спомените си. Погледнах към небето и си помислих: Дали някога ще успеем истински да се разберем с децата си? Или винаги ще сме разделени от невидими стени?