Краят на едно приятелство под сянката на барбекюто

— Какво, по дяволите, правиш?! — изкрещях аз, когато видях Петър да изхвърля всичките бургери в кофата за боклук. Месото още цвърчеше по скарата, а ароматът на подправки се носеше във въздуха. Бяхме събрали цялата компания в двора на родителите ми в Пловдив — старите приятели от гимназията, брат ми Даниел, леля Мария и дори съседите от втория етаж. Всички чакаха с нетърпение да започне празникът, а аз се гордеех, че съм организирал всичко до последния детайл.

Петър се обърна към мен с поглед, в който се четеше решителност, примесена с вина.
— Не мога да позволя да ядете това — каза той тихо. — Знаеш, че вече не ям месо. Не мога да гледам как всички се тровят.

— Това е нашият празник! — почти изревах. — Ти ли ще решаваш какво да ядем? Защо не каза нищо по-рано? Защо не донесе нещо свое?

Петър сви рамене и избягваше погледа ми. Около нас се събраха хората, някои шепнеха, други гледаха с недоумение. Майка ми се приближи и прошепна:
— Момчета, не се карайте пред всички. Срамота е.

Но вече беше късно. Всички бяха видели как Петър хвърля храната ни на боклука — бургерите, които бях купил специално от месарницата на бай Иван, домашните кюфтета на леля Мария, дори наденичките за децата. В един миг целият труд и очакване се изпариха. Даниел ме потупа по рамото:
— Спокойно, братле. Ще поръчаме пици.

Но не беше същото. Въздухът натежа от напрежение. Хората започнаха да си тръгват по-рано от обикновено. Леля Мария мълчаливо прибираше салатите, а баща ми само клатеше глава и мърмореше:
— Едно време такива работи нямаше…

Останахме само аз и Петър. Седнахме на пейката до оградата. Той гледаше в земята.
— Знам, че ти е гадно — каза след дълга пауза. — Но не можех да стоя безучастен.

— А аз какво? — попитах го. — Аз не съм ти враг. Това беше важно за мен. За всички ни.

— Знам… Просто… Откакто станах веган, виждам света различно. Не мога да приема убийството на животни за забавление.

— Но ти сам избра този път! Никой не те е карал да ядеш месо! Можеше да донесеш зеленчукови шишчета или каквото искаш! Защо трябваше да развалиш всичко?

Петър замълча. В очите му проблеснаха сълзи.
— Може би сбърках… Но вярвам, че направих правилното нещо.

В този момент осъзнах колко сме се променили. Преди години деляхме всичко — тайни, мечти, дори първите цигари зад блока. Сега между нас стоеше стена от неразбиране и гняв.

След този ден почти не си говорихме. Компанията се раздели на два лагера — едните ме подкрепяха, другите защитаваха Петър. В социалните мрежи започнаха спорове за веганството, традициите и уважението към чуждите избори. Майка ми все още въздиша тежко всеки път, когато стане дума за барбекюто.

Седмици по-късно получих съобщение от Петър:
„Извинявай. Надявам се някога да ми простиш.“

Не знаех какво да му отговоря. Болката още беше прясна. Чувствах се предаден не само като домакин, но и като приятел. Започнах да се питам: дали приятелството ни беше истинско или просто навик от миналото? Можем ли да приемем различията си или те винаги ще ни разделят?

Сега стоя сам в двора и гледам празната скара. Чудя се: заслужава ли си едно убеждение да унищожи години спомени? Или просто сме пораснали и вече не сме онези момчета от блока?

Как мислите — има ли прошка след такова предателство? Или някои рани никога не зарастват?