Лятото, в което майката на жена ми разруши всичко

– Не мога да повярвам, че пак го правиш! – изкрещя Даниела, докато хвърляше куфарите в багажника на колата. Гласът ѝ трепереше от напрежение, а аз стоях до нея, стиснал зъби, опитвайки се да не избухна пред Ива.

Всичко започна преди седмица, когато майката на Даниела – леля Мария, както я наричахме всички – се обади с онзи нежен, но категоричен тон: „Дани, мисля, че ще дойда с вас на морето. Не съм виждала Ива отдавна, а и ти знаеш, че сама не мога да остана.“

Не беше въпрос. Беше заповед. Знаех го още от първия миг. Даниела се опита да ми обясни, че няма как да ѝ откажем. „Тя е сама, Бориславе. Баща ми си отиде миналата година… Не мога да я оставя.“

Разбирах я. Но също така знаех какво означава това – лятото, което планирахме само за нас тримата, щеше да се превърне в поредната семейна драма.

Първият ден на морето започна с караници. Леля Мария настояваше да спим с отворени прозорци – „за да влиза морският въздух“, а аз се будех всяка сутрин с болки в гърлото. На закуска тя подреждаше масата по свой начин и мърмореше, че Ива не яде достатъчно плодове. „Виж я, Бориславе, ще стане като теб – все пред компютъра и без грам енергия.“

Даниела се опитваше да балансира между нас двете страни. Вечер, когато Ива заспиваше, тя ми шепнеше: „Моля те, опитай се да я разбереш. Трудно ѝ е.“ Но аз усещах как гневът ми расте с всеки изминал ден.

Една вечер, докато седяхме на терасата и слушахме шума на вълните, леля Мария започна да разказва истории от младостта си. „Когато бях на твоята възраст, Бориславе, вече имах две деца и работех на две места. Не съм имала време за почивки.“

Погледнах я и си помислих колко различни са нашите светове. Аз исках просто малко спокойствие – време със семейството си, без постоянни упреци и сравнения.

На третия ден напрежението избухна. Бяхме на плажа, Ива строеше замък от пясък, а аз се опитвах да чета книга. Леля Мария дойде при мен и каза:
– Защо не играеш с детето си? Виждаш ли как те гледа? Ти си тук, но мислите ти са другаде.

Погледнах към Ива – очите ѝ бяха вперени в мен, пълни с очакване. Почувствах вина и гняв едновременно.
– Моля те, остави ме малко на мира! – изтървах се по-рязко, отколкото трябваше.

Даниела веднага скочи:
– Бориславе! Как можеш така да говориш на майка ми?

Леля Мария се разплака и тръгна към хотела. Останахме сами с Даниела и Ива. Мълчахме дълго.

Вечерта Даниела ми каза:
– Не мога повече така. Чувствам се между чука и наковалнята. Обичам те, но тя е майка ми…

Тогава разбрах – не става дума само за една почивка. Става дума за границите в семейството ни, за това кой къде стои и доколко сме готови да жертваме себе си заради другите.

На следващия ден опитах да поговоря с леля Мария.
– Знам, че ти е трудно – казах ѝ тихо. – Но и на мен не ми е лесно. Моля те, дай ни малко пространство.

Тя ме погледна дълго и каза:
– Мислиш ли, че някога съм имала пространство? Всичко правя заради вас.

В този момент осъзнах колко много болка носи тя в себе си. Но също така разбрах, че ако не поставим граници, нашето семейство ще се разпадне.

Последните дни от почивката минаха в напрегнато мълчание. Когато се прибрахме в София, Даниела ми каза:
– Трябва да решим как ще продължим. Не можем повече така.

Седя сега сам в хола и се чудя: Дали някога ще намерим баланса между любовта към родителите си и нуждата от собствен живот? Колко още семейства като нашето страдат мълчаливо под тежестта на неизказаните думи?