Любов на прага на залеза: Развод на 65

– Не мога повече, Анна! – гласът ми прозвуча по-силно, отколкото исках. Тя стоеше срещу мен в кухнята, с ръце, стиснати около чашата с чай, и ме гледаше така, сякаш съм й казал, че светът свършва.

– Какво не можеш повече? – попита тя тихо, почти шепнешком. – Да живееш с мен? Или да се преструваш, че всичко е наред?

Тишината между нас беше по-плътна от всякога. Вече не помнех кога за последно бяхме говорили за нещо различно от внуците или от това какво ще вечеряме. Бяхме станали като съквартиранти, които делят един апартамент в „Люлин“, но не и живот.

В този момент си спомних първите ни години – как се смеехме до късно, как Анна ме държеше за ръка на плажа в Созопол. Но тези спомени бяха като стари снимки – избледнели и далечни.

– Не знам как стигнахме дотук – прошепнах. – Но вече не съм щастлив.

Анна не каза нищо. Само въздъхна тежко и излезе от стаята. Останах сам, с усещането, че съм предал не само нея, а и себе си.

Всичко започна преди година, когато срещнах Мария на пенсионерския клуб. Тя беше нова – разведена, с живи очи и заразителен смях. Първо си говорехме за книги и филми, после започнахме да се виждаме все по-често. С нея се чувствах жив – сякаш някой беше отворил прозорец в задушната ми стая.

Всяка среща с Мария беше като глътка въздух. Говорехме за мечти, които никога не сме сбъднали, за страхове, които ни държат будни нощем. Тя ме накара да се замисля – дали наистина животът ми е приключил? Или просто съм спрял да се боря?

Една вечер, докато вървяхме по булевард „Витоша“, тя ме хвана за ръка и каза:

– Защо се страхуваш да бъдеш щастлив?

Не знаех какво да й отговоря. Бях израснал с мисълта, че мъжът трябва да търпи, да носи кръста си мълчаливо. Но вече не можех.

Когато казах на сина си Даниел за решението си да се разведа, той избухна:

– Татко, полудял ли си? На тези години? Какво ще кажат хората? Как ще го понесе мама?

Погледнах го и видях в очите му не само гняв, а и страх. Страх, че ще разбия семейството ни. Страх, че ще остана сам.

– Не става дума за хората – отвърнах тихо. – Става дума за мен. За това кой съм и какво искам от остатъка от живота си.

Даниел не ми проговори цяла седмица. Внуците ми също ме гледаха странно – сякаш вече не бях дядото, който им разказва приказки, а някакъв чужденец.

Анна се затвори в себе си. Престана да готви любимите ми ястия, престана да ме пита как е минал денят ми. Веднъж я чух да плаче в банята. Сърцето ми се сви – знаех, че я наранявам. Но знаех и друго: ако остана, ще изгасна напълно.

С Мария започнахме да прекарваме все повече време заедно. Отидохме на екскурзия до Рилския манастир, разходихме се из Копривщица. За първи път от години се почувствах млад – макар косата ми да беше побеляла, а ръцете ми да трепереха сутрин.

Една вечер Мария ме попита:

– Ако трябваше да избираш между сигурността и любовта, кое би избрал?

Дълго мълчах. После казах:

– Сигурността ме направи самотен. Мисля, че е време да избера любовта.

Разводът мина тежко. Анна плака пред съда, а аз едва сдържах сълзите си. След това тя се премести при сестра си в Пловдив. Къщата опустя – тишината беше оглушителна.

Даниел рядко ми се обаждаше. Внуците почти не идваха. Често се питах дали не сгреших – дали не разбих всичко заради една късна любов.

Но когато Мария идваше у дома и носеше топъл хляб от пазара, когато сядахме на балкона и гледахме залеза над София, усещах мир в душата си.

Понякога нощем лежа буден и слушам тишината. Спомням си Анна – добротата й, търпението й през годините. Болката й. Знам, че никога няма да си простя напълно.

Но знам и друго: животът е твърде кратък за лъжи и преструвки. На 65 години избрах себе си – може би за първи път.

Чудя се… Може ли човек да намери истинската любов на прага на залеза? Или просто бяга от самотата? Какво бихте направили вие?