Майчината ръка, която трепери пред моята врата: Сърцето ми между дълга и болката

– Иване, пак ли ще стоиш като камък? – гласът на майка ми трепери от другата страна на вратата, а аз стискам дръжката, сякаш от това зависи дали ще се разпадна.

Вече е тъмно. Софийските улици са притихнали, а в мен бушува буря. Майка ми стои пред апартамента ми, с торба в ръка, очите ѝ са пълни с онзи укор, който познавам от дете. Винаги съм била „силната“, тази, която трябва да оправя всичко. Но тази вечер не мога да ѝ отворя веднага. Не и след всичко.

– Мамо, не е подходящо… – прошепвам през вратата. – Уморена съм.

– Знам, че си уморена. Аз съм виновна за всичко, нали? – гласът ѝ се пречупва.

В този момент ме връхлитат спомени: как като дете стоях на стълбището, докато тя крещеше по баща ми; как после плачеше сама в кухнята, а аз трябваше да я утешавам. Как винаги парите не стигаха, а тя ме караше да вярвам, че ще се оправим, стига да съм послушна и добра.

Сега съм на 32. Имам работа в една малка счетоводна фирма, плащам си наема сама. Не съм богата, но се справям. А майка ми… тя пак е в беда. Пак няма пари за тока, пак някой я е излъгал с някаква схема. И пак идва при мен.

– Иване, моля те… – шепне тя през вратата. – Само този месец. После ще си намеря работа.

Вдишвам дълбоко. Знам този сценарий. Винаги е „само този месец“. После идват още молби, още обещания. А аз? Аз се губя някъде между желанието да ѝ помогна и нуждата да се спася.

Телефонът ми вибрира – Лилия.

– Как си? – пита тя веднага щом вдигам.

– Майка ми е тук… пак.

– Не ѝ отваряй – казва Лилия твърдо. – Ти не си длъжна да страдаш цял живот заради нейните грешки.

– Но тя е майка ми…

– И? Моята също е майка ми, но спрях да ѝ давам пари. Знаеш ли колко по-леко ми е? Ти кога ще спреш да носиш чуждата вина?

Замълчавам. Лилия знае какво е – нейната майка също я е използвала години наред. Но аз не мога да бъда толкова категорична. В мен живее едно малко момиче, което още чака майка му да го прегърне и да му каже „Обичам те“.

Връщам се към вратата. Майка ми вече седи на стълбите, свита като дете.

– Мамо… – започвам тихо.

– Знам, че ти писна от мен – казва тя и избърсва сълзите си с ръкав. – Но нямам никой друг.

– Защо винаги трябва аз да те спасявам? – питам я с глас, който трепери повече от нейния.

– Защото ти си силната – прошепва тя.

– А кой ще спаси мен?

Тя ме гледа така, сякаш за първи път разбира, че и аз имам нужда от помощ. Мълчим дълго. После тя става бавно и казва:

– Ще си тръгна. Не искам повече да ти тежа.

В този момент усещам как вината ме залива като студен душ. Искам да ѝ помогна, но знам, че ако го направя пак, никога няма да се научи да се справя сама. А аз… аз никога няма да имам свой живот.

Връщам се вътре и затварям вратата. Сядам на пода и плача тихо. Телефонът пак звъни – този път е баща ми. Не съм говорила с него от години.

– Иване? Чух, че майка ти пак те търси за пари…

– Откъде знаеш?

– Тя ми звъня преди теб. Аз отказах.

Мълча. Баща ми винаги е бил дистанциран след развода им. Не мога да му се сърдя – той също е жертва на тази семейна драма.

– Иване, трябва да мислиш за себе си – казва той тихо. – Не можеш цял живот да носиш чуждия товар.

Затварям телефона и се взирам в тавана. В главата ми ехти въпросът: Кога една дъщеря престава да бъде длъжна на майка си? Кога любовта става тежест?

На следващия ден отивам на работа с подпухнали очи. Колежката ми Мария ме гледа загрижено:

– Пак ли не си спала?

– Майка ми…

Тя кимва разбиращо:

– И моята беше такава. Знаеш ли какво направих? Започнах да казвам „не“. Първите пъти беше ужасно трудно, но после… после започнах да дишам по-леко.

Вечерта получавам съобщение от майка ми: „Прости ми.“

Сърцето ми се свива. Обичам я, но не мога повече да бъда нейното спасение. Трябва да избера себе си поне веднъж в живота си.

Поглеждам към огледалото и си задавам въпроса: Ако не помогна този път – ще бъда ли лош човек? Или най-сетне ще бъда свободна?

Кажете ми вие: Кога любовта към родителите ни трябва да има граници?