Майка ми не иска да ми даде апартамента на баба – когато семейството се превръща във враг

– Не, Мария! Казах ти вече сто пъти – няма да ти дам апартамента! – гласът на майка ми, Катя, отекваше в малката кухня, където миришеше на изгоряло кафе и стари спомени. Стоях срещу нея, стиснала юмруци в джобовете на якето си, и усещах как гневът ме дави.

– Това е апартаментът на баба, мама! Тя го остави на мен! – гласът ми трепереше, но не от страх. От безсилие. Две години вече се въртим в този омагьосан кръг. Баба почина през зимата, когато снегът затрупа цяла София, а аз останах с празни ръце и разбито сърце. Единственото, което ме крепеше, беше мисълта, че ще имам свое място – малкият двустаен апартамент до пазара „Красно село“, където баба ми ме учеше да правя баница и да не се предавам.

Но майка ми не можеше да пусне миналото. Или мен.

– Не разбираш ли? – продължи тя, стиснала чашата си толкова силно, че се чудех дали няма да се счупи. – Това е нашият дом! Тук съм израснала! Как можеш така лесно да го поискаш?

– Защото нямам къде да живея! – извиках. – Плащам наем на някаква чужда жена в „Люлин“, а апартаментът на баба стои празен! Не е честно!

Майка ми млъкна. Погледна ме така, сякаш съм ѝ враг. В този момент осъзнах колко далеч сме една от друга. Винаги сме били различни – тя силна, властна, винаги права; аз – търсеща справедливост, но често губеща битките си.

Вечерта се прибрах в квартирата си и легнах на леглото с дрехите. Сълзите сами потекоха. Спомних си последния разговор с баба:

– Марийче, ти си ми всичко. Искам да имаш дом. Не се карай с майка си, но знай, че това е за теб.

Тогава не разбирах колко тежко ще е това обещание.

На следващия ден отидох при адвокат. Господин Димитров беше възрастен мъж с уморени очи и тънки пръсти.

– Наследството е ясно – каза той. – Баба ви е оставила завещание във ваша полза. Но майка ви оспорва документа?

– Не директно – отвърнах. – Просто отказва да ми даде ключовете. Казва, че още не е готова.

Адвокатът въздъхна.

– Това е често срещано при нас. Семейните конфликти са най-тежките. Мога да подам иск, но ще стане грозно.

Грозно… Думата заседна в гърлото ми.

В следващите седмици опитах всичко – разговори, молби, дори писах писмо на майка ми. Тя не отговори. Брат ми Петър също не искаше да се меси:

– Мари, остави я малко. Знаеш колко трудно ѝ беше след смъртта на баба…

– А на мен не ми беше ли трудно? – попитах през сълзи.

Петър замълча.

Скоро разбрах, че майка ми тайно ходи в апартамента. Подрежда вещи, полива цветята на балкона, дори сменя пердетата. Когато я попитах защо го прави, тя избухна:

– Това е моят живот! Не можеш просто да го изтриеш!

Започнах да се чудя дали не съм чудовище. Дали алчността ме е заслепила? Или просто искам справедливост?

Една вечер получих писмо от майка ми. Почеркът ѝ беше разкривен:

„Мария,
Не мога още да ти дам апартамента. Там са всички мои спомени за мама. Ако ти го дам, сякаш ще я изгубя завинаги. Прости ми.“

Четох писмото десетки пъти. Болеше ме заради нея… но и заради себе си.

Минаха месеци. На рождения ден на баба се събрахме всички в апартамента ѝ – аз, майка ми, Петър и леля Силвия. Миришеше на печени чушки и стар сапун.

– Мамо – казах тихо, докато другите бяха на балкона. – Не искам да се караме повече. Но не мога да живея така – без дом, без сигурност.

Майка ми ме погледна със сълзи в очите:

– Страх ме е да остана сама със спомените…

Прегърнах я. Плакахме двете дълго време.

След този ден започнахме да говорим по-често. Постепенно майка ми прие идеята да се преместя в апартамента на баба. Остави някои от вещите си там – снимки, книги, една стара кутия с писма.

Днес живея тук сама. Всеки ден усещам присъствието на баба – в мириса на липов чай, в скърцането на паркета, в снимките по стените.

Понякога майка ми идва на гости. Седим заедно на балкона и гледаме залеза над София.

Но все още ме гложди въпросът: Може ли човек да обича семейството си и едновременно с това да се бори за своето? Или понякога трябва да избереш между любовта и справедливостта?

Какво бихте направили вие?