Майка ми подари дома на бившата ми жена: История за предателство и прошка

— Как можа, мамо? — гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше вълна от гняв и отчаяние. Стоях в хола на панелката в Люлин, където съм израснал, а срещу мен майка ми — Мария — държеше ръцете си скръстени пред гърдите, с поглед, който не смееше да срещне моя.

— Красимире, моля те, разбери ме… — прошепна тя. — Децата имат нужда от дом. Ти си голям човек, ще се оправиш.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. След петнайсет години брак с Галя, след безброй компромиси и надежди, всичко приключи за една нощ. Тя поиска развод. Не я виня — отношенията ни отдавна бяха изстинали, а аз се бях затворил в работата си като шофьор на камион. Но никога не съм очаквал, че ще изгубя всичко наведнъж.

Майка ми винаги е била стожерът на нашето семейство. След като баща ми почина от инфаркт, тя пое всичко — мен, сестра ми Ива, дори и Галя прие като дъщеря. Когато преди години купи този апартамент с наследството от дядо ми, каза: „Това е за теб и твоето семейство.“

Но сега… Сега домът ми вече не беше мой. Майка ми беше прехвърлила апартамента на Галя, за да може тя и децата — малката Ани и тийнейджърът Мартин — да останат там. „Децата трябва да имат стабилност“, повтаряше тя.

— А аз? — попитах я с пресипнал глас. — Аз не съм ли ти син? Не заслужавам ли поне да ме попиташ?

— Ти си мъж, Краси… Ще намериш начин. Галя е сама с две деца. Не можех да ги оставя на улицата.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удовлетворение — да ме види слаб. Отидох при Галя същата вечер. Тя ме посрещна на вратата с онзи неутрален поглед, който толкова мразех през последните години.

— Дойдох само да взема някои неща — казах сухо.

— Мама ти остави ключа — отвърна тя тихо. — Не искам скандали пред децата.

Ани се скри зад вратата на стаята си, а Мартин дори не излезе да ме види. Събрах няколко дрехи в торба от „Била“ и излязох без да се обърна.

Следващите седмици бяха ад. Спях у приятели, после на квартира в Надежда с още двама непознати мъже. Работех по 12 часа на ден, само и само да не мисля. Майка ми звънеше всяка вечер, но не ѝ вдигах.

Една вечер сестра ми Ива ме намери в кварталната кръчма.

— Краси, мамо е зле… Не я наказвай така. Тя го направи заради децата.

— А мен кой ще ме защити? — изригнах аз. — Защо винаги трябва аз да съм силният?

Ива въздъхна тежко:

— Може би защото си единственият мъж в семейството вече…

Думите ѝ ме удариха като шамар. Замислих се за Ани и Мартин — какво щеше да стане с тях, ако Галя ги беше взела и заминала някъде? Или ако бяха останали без дом? Но болката от предателството не намаляваше.

Минаха месеци. Веднъж срещнах майка ми пред блока. Изглеждаше остаряла с десет години.

— Краси… — прошепна тя. — Прости ми, ако можеш.

Не знаех какво да кажа. В мен бушуваха гняв и любов едновременно. Вечерта седнах сам в квартирата и за първи път си позволих да плача като дете.

Постепенно започнах да виждам децата по-често. Водех ги на кино, на разходки в Южния парк. Мартин дълго време беше затворен, но една вечер ми каза:

— Тате… Не се сърди на баба. Тя просто искаше да ни помогне.

Погледнах го и осъзнах колко много прилича на мен като малък — упорит, но раним.

С времето започнах да прощавам. Не напълно — белезите останаха. Но разбрах, че понякога любовта изисква жертви, които не можем да разберем веднага.

Днес живея сам в малък апартамент под наем в Младост. Виждам децата редовно, а с майка ми говорим по-често. Болката още е там, но вече не е толкова остра.

Понякога се питам: Ако трябваше пак да избирам между гордостта и семейството — какво бих направил? Може ли някога истински да простим на тези, които са ни предали най-дълбоко?