Майка ми Виктория: Тежестта на една неизказана прошка

— Не виждам защо трябва да обсъждаме това пак, Мария. Миналото е минало. Сега съм възрастна жена и имам нужда от помощта ти — гласът на майка ми Виктория беше рязък, почти заповеднически, сякаш говореше на непознат, а не на собствената си дъщеря.

Стоях в кухнята ѝ, стиснала дръжката на чая толкова силно, че пръстите ми побеляха. Миризмата на старо кафе и прах се смесваше с усещането за несправедливост, което ме душеше от години. Бях дошла, защото ме беше повикала — не с молба, а с изискване. „Трябва да ми помогнеш с пазаруването и лекарствата. Това е твой дълг като дъщеря.“

Дълг. Думата се заби в мен като нож. Колко пъти бях молила за нещо толкова просто като прегръдка? Колко пъти бях плакала в стаята си като дете, докато тя стоеше в хола и гледаше новините, без да ѝ пука за мен? Спомням си как веднъж паднах от люлката и си ожулих коляното до кръв. Виктория само ме погледна и каза: „Големи хора не плачат за такива неща.“ Тогава бях на седем.

— Мамо, не мислиш ли, че поне веднъж можеш да кажеш „извинявай“? — гласът ми трепереше, но се опитах да изглеждам спокойна.

Тя ме изгледа с онзи неразгадаем поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и виновна.

— За какво да се извинявам? Всичко съм правила за твоето добро. Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.

В този момент осъзнах колко дълбока е пропастта между нас. Винаги съм искала да бъда обичана от нея — да чуя поне веднъж „гордея се с теб“, „обичам те“, „извинявай“. Но Виктория не беше такава майка. Тя беше от онези жени, които вярват, че любовта се показва чрез строга дисциплина и липса на емоции.

След смъртта на баща ми всичко стана още по-трудно. Останахме сами в панелката в Люлин — аз, тийнейджърка с разбито сърце, и тя — жена, която сякаш никога не беше научена как да обича. В училище завиждах на приятелките си, които разказваха как майките им ги чакат с топла супа и усмивка. Аз се прибирах при тишината и студените ѝ очи.

— Мария, ще стоиш ли още дълго така? Имам нужда да ми донесеш лекарствата от аптеката — прекъсна мислите ми Виктория.

— Ще ти ги донеса — казах тихо. — Но това не значи, че всичко между нас е наред.

Тя въздъхна раздразнено:

— Винаги драматизираш. Хората остаряват, забравят се лошите неща. Ти си ми дъщеря. Това е достатъчно.

Излязох навън и студеният софийски въздух ме удари в лицето. Вървях към аптеката и си мислех за всички онези години, в които се опитвах да заслужа любовта ѝ — с отлични оценки, с помощ вкъщи, с това да не ѝ създавам проблеми. Но тя никога не забеляза усилията ми. Винаги беше твърде заета със себе си или с работата си в шивашкия цех.

В аптеката срещнах съседката леля Пенка.

— Как е майка ти? — попита тя загрижено.

— Все същата — отвърнах с горчива усмивка.

— Тежък характер има Виктория… Но знаеш ли, понякога хората не умеят да показват обичта си. Може би я боли повече, отколкото показва.

Замислих се над думите ѝ. Дали наистина я боли? Или просто никога не е искала да бъде майка?

Върнах се у дома и ѝ подадох лекарствата. Тя ги взе без благодарност, без дори да ме погледне.

— Ще останеш ли да вечеряш? — попита след малко сухо.

— Не съм гладна — излъгах.

Тръгнах си рано вечерта. Вървях по тъмните улици на Люлин и усещах как сълзите напират в очите ми. Колко още ще нося тази тежест? Колко още ще давам без да получавам нищо в замяна?

Седнах на пейката пред блока и се загледах в светлините на града. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Миналото няма значение.“ Но за мен миналото беше всичко — то беше причината да съм такава днес: несигурна, жадна за обич, винаги готова да угодя на другите за малко внимание.

Понякога си мисля дали някога ще успея да ѝ простя истински. Или дали тя изобщо разбира колко много ме е наранила.

Може ли една майка да поиска помощ от дъщеря си, без никога да е дала любов? И дали някога ще намеря сили да ѝ простя? Какво мислите вие?