Майка с родилен белег

– Мамо, защо всички ме гледат така? – гласът на Петър трепереше, докато държеше ръката ми по-силно от обикновено. Бяхме на опашката в кварталната баничарница, а жената пред нас не спираше да го зяпа. Родилният белег на бузата му – голям, червеникав и с неправилна форма – винаги привличаше погледите. Но днес, за първи път, усетих как този поглед го наранява истински.

– Не ги гледай, слънце. Те просто са любопитни – опитах се да звуча уверено, но вътре в мен всичко се сви. Знаех, че не е само любопитство. Чувах шепота зад гърба ни: „Гледай го това дете…“, „Горкото…“

Петър беше на осем. Винаги е бил усмихнат и палав, но напоследък все по-често се затваряше в себе си. Вечерите ни минаваха в мълчание, а сутрините – в уговорки да не пропуска училище. Един ден го чух да плаче в стаята си. Сърцето ми се разкъса.

– Мамо, защо не съм като другите? – попита ме през сълзи.

– Ти си специален, Петре. Този белег е част от теб, както са ти очите и усмивката.

– Но никой друг няма такъв! Всички ми се подиграват…

Тогава разбрах, че думите ми не стигат. Трябваше да направя нещо повече.

На следващия ден, докато Петър беше на училище, взех четка за грим и червена боя. Застанах пред огледалото и започнах внимателно да рисувам същия белег на собствената си лява буза. Ръцете ми трепереха – не от страх, а от решимост. Когато приключих, се погледнах: вече не бях само майка му – бях негова съюзница.

Когато Петър се прибра, ме погледна и застина.

– Мамо… какво си направила?

– Нарисувах си белег като твоя. Защото искам да знаеш, че няма нищо срамно в това да си различен.

Той ме гледаше невярващо. После се хвърли в прегръдките ми и заплака – този път от облекчение.

На следващия ден отидохме заедно до магазина. Погледите пак ни следваха, но този път бяхме двама. Хората шушукаха още по-силно. Една жена дори ме попита:

– Госпожо, какво ви е станало?

– Нищо ми няма – отвърнах спокойно. – Просто показвам на сина си, че е красив такъв, какъвто е.

Вечерта баща му – моят съпруг Георги – се прибра уморен от работа. Когато ни видя двамата с еднакви белези, първо се засмя нервно.

– Какви са тия глупости? Защо трябва да привличате внимание?

– Не привличаме внимание – казах твърдо. – Показваме на Петър, че няма от какво да се срамува.

Георги въздъхна тежко:

– Знаеш ли колко трудно ще му бъде така? Светът не е мил към различните…

– Знам – отвърнах тихо. – Но ако ние не го подкрепим, кой ще го направи?

Тази вечер Георги дълго стоя мълчалив пред телевизора. Не каза нищо повече, но видях как тайно поглежда към нас с Петър и сякаш разбираше.

В училище реакциите бяха различни. Някои деца се смееха още повече:

– Гледай ги! Майка му също е „оцветена“!

Но други дойдоха при Петър:

– Твоята майка е много яка! Искам и моята да направи така!

Учителката му госпожа Иванова ме извика на разговор:

– Госпожо Николова, това е много смело от ваша страна. Но мислите ли, че ще помогне?

– Не знам – признах честно. – Но знам, че синът ми вече не се страхува да излезе навън.

С времето хората свикнаха с нас. Белегът ми стана част от ежедневието ни – рисувах го всяка сутрин преди работа. Колежките ми първо ме гледаха странно:

– Защо си го правиш това? Не те ли е срам?

– Не – отвръщах спокойно. – Срам ме е само когато не защитавам детето си.

Постепенно забелязах промяна у Петър. Започна пак да се смее, да кани приятели у дома, да разказва истории за „суперсилата“ си – родилния белег.

Една вечер седнахме тримата на масата за вечеря. Георги ме хвана за ръката:

– Може би си права… Може би трябва да сме по-смели заради него.

Петър ни погледна и каза:

– Благодаря ви, че сте до мен.

Сега вече знам: понякога едно малко действие може да промени целия свят на едно дете.

Но се питам: защо трябва да стигаме дотук? Защо обществото ни все още не приема различните? Може ли някога всички деца да се чувстват обичани такива, каквито са?