„Майко, защо сега?“ – Историята на една неочаквана покана

„Ели, честно ти казвам, липсваш ми. Живеем толкова близо, а не си говорим. Ела на кафе.“

Седях на ръба на леглото, с телефона в ръка, и четях съобщението от Мария – бившата ми свекърва. Пръстите ми трепереха. Не бях чувала гласа ѝ от деня, в който напуснах дома на Димитър. Беше минала година и половина от развода ни, но спомените още пареха като пресни рани.

„Защо сега?“, прошепнах сама на себе си. В главата ми се завъртяха стотици сцени – как Мария ме гледаше с ледени очи, когато ѝ казах, че не мога повече да търпя изневерите на сина ѝ; как ме обвини, че съсипвам семейството им; как ме изгони от къщата им в Бояна посред нощ, докато дъждът се лееше като из ведро.

Сега тя искаше да пием кафе. Просто така? Или имаше нещо друго?

Седнах на масата в кухнята и се загледах през прозореца към сивия софийски следобед. Дъщеря ми Яна рисуваше нещо на масата до мен. „Мамо, пак ли мислиш за тати?“

Погалих я по косата. „Не, слънце. Просто… понякога хората се появяват отново в живота ни.“

Вечерта не можах да заспя. Спомних си първата си среща с Мария – как ме посрещна с баница и усмивка, а после как тази усмивка изчезна, когато разбра, че не съм от „тяхната черга“. Димитър беше всичко за мен – първата ми любов, първият ми мъж, баща на детето ми. Но той избра да живее по свои правила, а аз – да запазя достойнството си.

На сутринта изпратих кратко „Добре, ще дойда“. Сърцето ми биеше лудо. Облякох се внимателно – не прекалено официално, но и не прекалено небрежно. Яна остана при майка ми.

Когато звъннах на вратата ѝ, Мария отвори почти веднага. Изглеждаше по-стара, по-уморена. Очите ѝ бяха зачервени.

– Ели… – прошепна тя и ме прегърна неловко.

– Здравейте, Мария.

Влязох вътре. Всичко беше същото – снимките по стените, миризмата на кафе и ванилия. Само че вече нямаше смях.

– Седни. Ще ти сипя кафе.

Седнах на дивана и огледах стаята. На една от снимките беше Димитър с новата си жена – усмихнати, щастливи. Усетих как гърлото ми се стяга.

– Ели… знам, че нямам право да те моля за нищо – започна Мария с треперещ глас. – Но… липсваш ми. Липсва ми Яна. Знам, че сгреших много. Тогава бях заслепена от гнева си към теб…

– Не беше само гняв – прекъснах я тихо. – Беше омраза.

Тя наведе глава.

– Да… Може би беше. Но когато Димитър доведе новата си жена тук… осъзнах колко много си липсвала ти на този дом. Тя не е като теб. Не е майка на внучката ми. Не е част от нашето семейство…

– А аз някога бях ли?

Мария се разплака. Сълзите ѝ капеха по ръцете ѝ.

– Прости ми… Моля те…

Седях вцепенена. Толкова пъти си представях този момент – да чуя извинение, да видя разкаяние. Но сега не изпитвах нищо освен празнота.

– Защо го правиш? Защо точно сега?

Тя се изправи и донесе стара кутия със снимки.

– Погледни…

Видях снимки от първата Коледа с Димитър, Яна като бебе в ръцете на Мария, мен и нея в кухнята, усмихнати… Спомените ме заляха като вълна.

– Искам да виждам Яна – прошепна тя. – Искам да поправя грешките си.

– А Димитър знае ли?

– Не… Той не говори с мен от месеци. Новата му жена не иска да идва тук. Чувствам се самотна…

Замълчах дълго. В главата ми се блъскаха мисли – за прошката, за гордостта, за това дали мога да позволя на тази жена отново в живота ни.

– Ще помисля – казах най-накрая.

Тръгнах си объркана и разтърсена. По пътя към вкъщи плаках тихо в автобуса. Яна ме посрещна с усмивка и прегръдка.

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на града.

Мога ли да простя? Мога ли да позволя миналото да бъде просто минало? Или някои рани никога не зарастват?

„Кажете ми… Вие бихте ли простили?“