Мълчанието между нас: Историята на една снаха и нейната свекърва

– Не го държиш правилно, Яна! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в хола, докато аз се опитвах да приспя малкия Виктор. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Беше само вторият месец след раждането, а вече усещах как се задушавам в собствения си дом.

Тъкмо се бях върнала от разходка в парка. Там, сред другите майки и баби, забелязах нещо странно – почти всички баби бутаха колички с внучета от дъщерите си, не от синовете. Само една жена беше с внучка от сина си. Замислих се – дали и моят син някой ден ще бъде толкова далечен за мен? Или ще повторя съдбата на свекърва ми?

Влязох тихо у дома, но още от вратата усетих напрежението. Мария седеше на дивана, държеше стара снимка на съпруга ми като бебе и я държеше над главата на Виктор. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Какво правиш? – прошепнах, опитвайки се да не събудя детето.

– Искам да го предпазя – отвърна тя с треперещ глас. – Така правеше майка ми. Снимката пази от лоши очи.

Погледнах я невярващо. Никога не бях чувала за такъв обичай. В този момент осъзнах колко различни сме всъщност. Аз – градско момиче, израснало в Пловдив, тя – жена от малко село до Карлово, носеща със себе си всички традиции и страхове на миналото.

– Мария, не вярвам в тези неща… – започнах плахо.

– Не е нужно да вярваш! – прекъсна ме тя остро. – Просто го правя за доброто на детето!

В този миг почувствах как стените се стесняват около мен. Откакто се роди Виктор, Мария беше навсякъде – в кухнята, в спалнята, дори в банята понякога. Помагаше много, но присъствието ѝ ме караше да се чувствам като гостенка в собствения си дом.

Съпругът ми, Димитър, работеше до късно и рядко беше вкъщи. Когато му споделях за напрежението между мен и майка му, той само въздъхваше:

– Яна, тя е сама. След като баща ми почина, няма никой друг освен нас. Опитай се да я разбереш.

Но кой разбираше мен? Кой чуваше моите страхове и съмнения? Често нощем плачех тихо, за да не събудя Виктор. Чувствах се невидима.

Една вечер, докато къпех Виктор, Мария влезе без да почука.

– Не така! Ще настине! – извика тя и грабна кърпата от ръцете ми.

– Моля те… – прошепнах умолително. – Остави ме да бъда майка на детето си.

Тя ме изгледа дълго и тежко:

– Аз съм майка по-дълго от теб. Знам какво правя.

Сълзите напълниха очите ми. Излязох от банята и оставих Виктор в ръцете ѝ. Влязох в спалнята и се свих на леглото като дете. Чувах как пее приспивна песен – същата, която пееше на Димитър преди години.

На следващия ден реших да поговоря с нея открито:

– Мария, чувствам се излишна в собствения си дом. Имам нужда да бъда майка на Виктор по моя начин.

Тя замълча дълго:

– Когато Димитър беше малък, майка ми беше при нас всеки ден. Помагаше ми във всичко. Аз… просто не знам друг начин.

В този момент видях страха в очите ѝ – страхът да не загуби връзката със сина си и с внучето си. Разбрах я по-добре… но това не направи болката по-малка.

Седмици минаваха в напрежение. Един ден Димитър се прибра по-рано и ни завари в поредния спор:

– Стига! – извика той. – Това е нашият дом! Яна има право да бъде майка така, както смята за добре!

Мария избухна в сълзи и избяга в стаята си. За първи път видях Димитър толкова ядосан.

– Трябва да поставим граници – каза той твърдо.

Започнахме малко по малко да променяме нещата. Мария започна да излиза повече навън, запозна се с други баби от квартала. Аз започнах да се чувствам по-уверена като майка.

Но раната остана. Всяка вечер се питах: дали някога ще бъда приета напълно? Или винаги ще бъда „снахата“, а не дъщерята?

Сега, когато Виктор е вече на година, отношенията ни са по-спокойни, но дистанцията остава. Понякога виждам Мария да гледа снимката на Димитър като бебе и да въздиша тежко.

Мисля си: дали някога ще можем да бъдем истинско семейство? Или традициите и страховете ще ни държат разделени завинаги?

Какво мислите вие? Възможно ли е снаха и свекърва да станат истински близки? Или винаги ще има стена между нас?