Мълчанието на синовете

– Защо не ми се обаждаш, Иване? – гласът ми трепери, докато стискам телефона, а в стаята мирише на прясно изпечен хляб и самота.

– Зает съм, мамо. Работата… – гласът на сина ми е далечен, почти чужд. – Ще ти звънна друг път.

Затварям очи. Слушалката тежи в ръката ми като камък. Вече не помня кога за последно някой от синовете ми ме прегърна истински. А някога бяха моите момчета – тичаха боси по двора, караха се кой да носи кофата с вода от кладенеца. Сега са мъже, живеят в София, Варна, Пловдив – големи градове, големи мечти. Но между нас зее пропаст.

Дъщерите ми – Мария и Елена – са тук. Мария всяка сутрин ми носи топло мляко и ме пита как съм спала. Елена идва вечер да ми разкаже какво е сготвила за децата си. Те са моите опори. Но синовете… Те сякаш са забравили откъде тръгнаха.

Понякога се питам – къде сбърках? Дали ги обичах по-малко? Или може би твърде много ги пазех? Мъжът ми, Бог да го прости, казваше: „Мъжете трябва да са силни, да не показват чувства.“ Аз вярвах в обратното – че любовта не е слабост. Но може би не съм успяла да им го предам.

Веднъж, преди години, когато най-малкият ми син Георги си тръгваше за университета, го прегърнах силно на прага. Той се дръпна неловко:

– Мамо, стига де! Не съм дете вече.

– За мен винаги ще си дете, Жоре – прошепнах.

Той се усмихна криво и изчезна зад ъгъла. Оттогава рядко се връща. Казва, че няма време. А аз имам само време – и спомени.

Селото ни опустява. Къщите се рушат, градините буренясват. Само гласовете на миналото ехтят по улиците. Понякога сядам на пейката пред дома ни и гледам към пътя – дали някой ще се появи? Дали ще чуя стъпките на някой от синовете си?

– Мамо, пак ли чакаш? – пита Мария веднъж.

– Чакам – признавам тихо. – Чакам ги да се върнат.

Тя ме прегръща и аз усещам топлината ѝ. Но болката не си отива.

Съседката ми Пенка често казва:

– Момчетата като пораснат, забравят майките си. Дъщерите остават.

Не искам да вярвам в това. Не искам да приема, че така е редно. Нима всичко, което дадох, може да се забрави?

Преди Коледа реших да им пиша писмо. На всеки поотделно. Не за да ги упреквам, а за да им кажа колко ги обичам и колко ми липсват. Дълго мислих как да започна:

„Скъпи мой Иване,
Знам, че животът ти е забързан и труден. Но понякога си спомняй за дома ни – за миризмата на топъл хляб, за смеха ви в двора…“

Изпратих писмата със сърце, свито от страх и надежда. Минаха дни, седмици… Никой не отговори.

На Бъдни вечер масата беше пълна – Мария и Елена с децата си, шумни и весели. Но три стола останаха празни. Погледнах ги и сълзите сами потекоха.

– Мамо, не плачи – прошепна Елена и хвана ръката ми.

– Не плача за себе си – отвърнах. – Плача за това, което изгубихме.

Вечерта легнах рано. Слушах как вятърът блъска прозорците и си мислех за всички неизказани думи между мен и синовете ми. За всички моменти, когато можех да ги прегърна по-силно или да им кажа „Гордея се с теб“.

На другия ден телефонът звънна. Беше Георги.

– Мамо… Прочетох писмото ти – гласът му беше тих.

– Радвам се, Жоре.

– Съжалявам… Не знаех колко ти липсваме.

– Липсвате ми всеки ден.

Настъпи тишина. После той каза:

– Ще дойда скоро. Обещавам.

Затворих телефона със сълзи в очите – този път от радост и болка едновременно.

Сега седя до прозореца и гледам към пътя. Знам, че може би ще чакам още дълго. Но вече не ме е страх от тишината. Защото разбрах нещо важно: любовта не умира в мълчанието – тя живее в надеждата.

Питам се: Колко думи останаха неизказани между нас? Колко майки чакат като мен? Кажете ми – има ли начин да върнем изгубеното време?