Малката Надежда: Историята на едно дете, което чакаше майка си

– Защо мама не идва? – попитах тихо, докато гледах през прозореца на стаята, която не беше моята. Дъждът барабанеше по стъклото, а аз стисках в ръце старата плюшена мечка, единственото, което ми беше останало от предишния ми живот. Бях на шест години, когато всичко се промени. Майка ми каза, че ще се върне след малко, но така и не се върна.

В приемното семейство на леля Мария и чичо Петър всичко беше различно – миришеше на чужда супа, стените бяха облепени със снимки на други деца, а в ъгъла стоеше пиано, което никой не свиреше. Първата вечер чух как леля Мария шепне на чичо Петър:

– Не знам дали ще се справим с още едно дете. Виж я само – не говори, не яде…
– Трябва да ѝ дадем време. Всички деца тук са минали през ада.

Тези думи се забиха в мен като трън. Аз ли бях проблемът? Ако бях по-добра, може би мама щеше да ме вземе обратно. Всяка сутрин се будех с надеждата, че ще чуя познатия ѝ смях зад вратата. Но минаваха дни, седмици, месеци…

В училище децата ме гледаха странно. „Това е новото момиче от дома,“ шушукаха си. Учителката по български език ме попита веднъж:

– Надежда, искаш ли да разкажеш за семейството си?

Замълчах. Как да разкажа за нещо, което вече го няма? Вместо това нарисувах къща с голям прозорец и две фигури – една голяма и една малка. Учителката сложи рисунката на стената и ме потупа по рамото:

– Много е красива. Вярвам, че ще намериш своя дом.

Вечерите бяха най-тежки. Чувах как другите деца говорят с родителите си по телефона или се смеят на семейни шеги. Аз седях сама и броях звездите през прозореца. Леля Мария понякога идваше при мен:

– Наде, хайде да направим баница заедно.

Поклащах глава. Не исках баница. Исках мама.

Една сутрин чух разговор между леля Мария и социалната работничка:

– Майката на Надежда не е открита. Не отговаря на обажданията ни вече месеци.
– Детето трябва да има шанс за истинско семейство.

Сърцето ми се сви. Истинско семейство ли? Ами ако мама се върне? Ами ако ме забравят напълно?

Минаха още две години. На осмия ми рожден ден леля Мария ми подари нова рокля и торта с ягоди. Всички деца пяха „Честит рожден ден“, но аз тайно се надявах мама да влезе през вратата. Не дойде.

Веднъж на вратата почукаха непознати хора – мъж и жена с топли очи и усмивки. Казваха се Елена и Стефан.

– Здравей, Наде! – каза жената и коленичи до мен. – Много бихме искали да те опознаем.

Погледнах я подозрително. Защо някой би искал мен? Аз съм просто едно изоставено дете.

Следващите седмици Елена и Стефан идваха често. Разказваха ми истории за морето, носеха ми книжки и ме учеха да карам колело в парка. Смеехме се заедно, но аз все още пазех дистанция.

Една вечер Елена ме попита:

– Наде, ако някой ден поискаме да станеш част от нашето семейство, би ли искала?

Замълчах дълго. В главата ми ехтеше гласът на мама: „Ще се върна скоро.“ Но вече не вярвах толкова силно.

– А ако мама се върне? – прошепнах.
– Ако някога поиска да те види, ще бъдем до теб – обеща Елена.

Тогава за първи път я прегърнах.

След още няколко месеца социалната работничка дойде с документи за осиновяване. Подписаха ги пред мен, а аз стоях между Елена и Стефан и усещах топлината им.

Преместих се в нов дом – малък апартамент с балкон, пълен с цветя. Всяка сутрин Елена ми плетеше косата преди училище, а Стефан ме водеше на тренировки по плуване.

Понякога вечер все още гледах към вратата с надежда, че мама ще се появи. Но вече не плачех толкова често. Новото ми семейство ме научи да обичам отново – себе си и тях.

Години по-късно все още си задавам въпроса: „Дали някога ще разбера защо мама ме остави?“ Но вече знам, че понякога съдбата ни отнема едно, за да ни даде друго – може би дори по-ценно.

А вие как бихте постъпили на мястото на майка ми? Може ли едно дете да прости такова изоставяне?