„Мамо, няма да се прибера за празниците…” – История за самотата, надеждата и семейните разочарования

– Мамо, няма да се прибера за празниците… – думите на дъщеря ми Елица отекват в празната кухня, докато държа телефона с треперещи ръце. Чувствам как гласът ми се пречупва, но се опитвам да не го покажа.

– Разбирам, мило. Работата ти е важна… – изричам тихо, макар че вътре в мен нещо се къса. Чувам как Елица бърза да затвори – „Ще ти звънна пак, мамо! Обичам те!“ – и после тишината ме обгръща като студен шал.

Сядам на кухненския стол, гледам към прозореца, където светлините на „Люлин“ премигват в зимната вечер. Навън снегът започва да се сипе, а аз усещам как самотата се промъква между стените на малкия ми апартамент. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. Целият ми живот премина в грижи за трите ми деца – Елица, Димитър и Станислав. След като баща им си отиде преди десет години, аз останах единствената им опора. Сега обаче те са пораснали, разпръснати из София и страната, а аз… аз чакам.

Вечерята ми е проста – филия хляб с малко сирене и домат. Поглеждам към стария часовник на стената – осем и половина. Навремето по това време всички бяхме около масата. Димитър разказваше смешки, Елица спореше с баща си за политика, а Станислав мълчаливо си играеше с хляба. Сега масата е подредена само за един човек.

Телефонът звъни отново. Надеждата пламва в мен – може би някой от другите двама? Но е съседката Пенка.

– Марийче, ще дойдеш ли утре на баница? Ще сме само аз и Тошко.

– Благодаря ти, Пено, ще помисля – отвръщам. Не искам да бъда тежест на никого, дори на Пенка, която също е сама след смъртта на мъжа си.

На следващия ден се опитвам да се разсея – чистя, подреждам снимките на децата по рафтовете. На една от тях Елица е с абитуриентската си рокля – усмихната, щастлива. Димитър е до нея с костюм, а Станислав прави смешна физиономия. Гледам ги и се чудя: къде сбърках? Защо сега всеки има свой живот, а аз останах само спомен в нечий телефон?

Вечерта Димитър ми пише съобщение: „Мамо, ще мина след празниците. Много работа имам.“ Не мога да му се сърдя – той винаги беше амбициозен. Но боли.

Станислав не се обажда изобщо. Откакто замина за Варна при приятелката си, рядко се сеща за мен. Понякога си мисля дали не съм била твърде строга с него като малък. Или може би просто така е животът – децата порастват и забравят корените си.

В навечерието на празника приготвям малка трапеза – салата, сармички, питка. Запалвам свещичка пред иконата на Света Богородица и се моля за здраве на децата си. В този момент някой звъни на вратата. Сърцето ми подскача – може би някой от тях е решил да ме изненада?

Отварям и виждам Пенка с тава топла баница.

– Не можах да те оставя сама тази вечер, Марийче! – казва тя и влиза без да чака покана.

Седим двете на масата, говорим си за миналото, за децата ни, които все по-рядко ни търсят. Пенка плаче тихо:

– Моят Тошко дори не ми звънна…

Прегръщам я и усещам как болката ни се смесва с някаква тиха надежда – че поне ние сме тук една за друга.

На следващия ден получавам картичка от Елица: „Обичам те, мамо! Ще наваксаме скоро.“ Думите са топли, но хартията е студена.

Дните минават бавно. Понякога си мисля да им звънна аз, но после се спирам – не искам да ги притеснявам. Виждам ги във Facebook – усмихнати със своите приятели, пътуват по света, живеят живота си. Радвам се за тях… но някъде дълбоко в мен остава празнината.

Една вечер не издържам и звъня на Станислав:

– Здравей, мамо! Как си?

– Добре съм… Просто исках да чуя гласа ти.

– Извинявай, много работа имах… Ще дойда скоро.

Затварям телефона и се усмихвам през сълзи. Може би това е животът – учим се да бъдем сами, докато чакаме някой да ни потърси.

Понякога си мисля: дали някога ще разберат колко много ги обичам? Или самотата е цената на това да бъдеш майка?

Какво мислите вие? Може ли човек да свикне с празната къща или винаги ще чака гласовете на любимите си хора?