Мамо, подпиши вместо мен – Историята на една майка между сърцето и разума

– Мамо, моля те, подпиши вместо мен! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен, стиснал в ръка бележника си, а аз усещах как сърцето ми се свива от болка и страх. Беше късен следобед, слънцето вече залязваше зад панелките на нашия квартал в Пловдив, а в кухнята миришеше на изстинала леща и цигари.

– Не мога, Петре… – прошепнах. – Знаеш, че не мога да направя това.

Той удари с юмрук по масата. – Ти никога не си на моя страна! Всички майки го правят! Само ти… само ти не разбираш!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да го види слабата ми страна. Откакто баща му ни напусна преди три години, аз бях и майка, и баща. Работех на две места – чистачка в училището му сутрин и продавачка в кварталния магазин следобед. Всичко правех за него. Но сега… сега той ме молеше да подпиша бележка за отсъствие, която щеше да го спаси от наказание в училище. Знаех, че ако го направя веднъж, ще трябва да го правя пак и пак.

– Петре, ако подпиша сега, какво ще стане после? Ще започнеш да лъжеш още повече? – опитах се да запазя гласа си спокоен.

– Не разбираш! Ако ме хванат пак, ще ме изключат! Не мога да се върна при онези идиоти в техникума! – гласът му се пречупи.

В този момент си спомних как преди седмица директорката ме извика в кабинета си. „Госпожо Иванова, синът ви има проблеми с дисциплината. Ако не се промени нещо, ще трябва да вземем мерки.“ Тогава обещах, че ще говоря с него. Но ето ни сега – аз срещу него, той срещу мен.

– Мамо… – прошепна той по-тихо. – Моля те…

Погледнах ръцете си – напукани от работа, с мазоли и петна от белина. Колко нощи съм плакала тихо, за да не ме чуе. Колко пъти съм се молила Бог да ми даде сили. А сега трябваше да избера между това да го предпазя от наказание и да го науча на честност.

– Петре, аз те обичам повече от всичко. Но ако подпиша вместо теб, ще те излъжа. Ще излъжа и себе си. И после как ще те гледам в очите?

Той се обърна рязко и излезе от кухнята, тръшвайки вратата след себе си. Останах сама сред тишината и миризмата на изстинала храна. Седнах на стола и зарових лице в ръцете си.

„Господи, помогни ми… Дай ми сили да бъда добра майка…“

На следващия ден Петър не се прибра след училище. Звънях на телефона му – изключен. Обиколих квартала, питах приятелите му – никой не го беше виждал. Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха най-черните мисли: „Ами ако му се е случило нещо? Ами ако съм го отблъснала?“

На третия ден получих обаждане от училището: „Госпожо Иванова, синът ви е тук при нас. Искаме да поговорим с вас.“ Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите.

Влязох в кабинета на директорката. Петър седеше там – пребледнял, с подпухнали очи.

– Госпожо Иванова – започна директорката строго, – синът ви призна всичко. Опитал се е да подправи подписа ви сам.

Погледнах Петър – той избягваше погледа ми.

– Моля ви… – прошепнах едва чуто. – Дайте му още един шанс.

Директорката въздъхна тежко.

– Ще го оставим условно за срока. Но ако има още един инцидент…

Кимнах благодарно през сълзи.

На връщане към вкъщи вървяхме мълчаливо. Когато стигнахме до входа, Петър спря.

– Мамо… Съжалявам…

Погледнах го дълго. Видях в очите му страха и срама, но и нещо ново – разбиране.

– Знам, Петре. И аз съжалявам. Но трябва да знаеш – понякога най-трудното е да направиш правилното.

Той кимна и за първи път от много време ме прегърна силно.

Сега вечерите ни са по-тихи. Все още има напрежение между нас, но усещам как нещо се променя. Понякога се питам дали постъпих правилно или просто разбих доверието му завинаги. Но вярвам, че само истината може да ни спаси.

Кажете ми – вие бихте ли подписали вместо детето си? Или бихте избрали трудния път на честността?