Мамо, пропусна едно петно: История за тишината между нас

– Мамо, пропусна едно петно! – гласът на Мария прониза тишината като нож. Бях на колене в хола, с парцала в ръка, а гърбът ми вече пулсираше от болка. Погледнах към нея – седеше на леглото в спалнята, лакираше си ноктите и дори не ме погледна.

Стиснах зъби. Не от яд, а от обида. Къде изчезна онова момиче, което преди две години ми носеше цветя за именния ден? Кога се превърнах в невидимата жена, която чисти пода, докато другите си живеят живота?

– След малко ще го изчистя – казах тихо, но тя вече не слушаше. Телефонът ѝ изписука и тя се усмихна на екрана.

Иван беше на работа. Винаги е на работа. Откакто го повишиха в склада, почти не го виждам. А когато се прибере, Мария го посреща с усмивка и целувка, а аз… аз съм просто част от мебелите.

Преди няколко месеца мислех, че всичко ще се оправи. Казвах си: „Това е временно. Ще свикнем една с друга.“ Но с времето нещата само се влошиха. Мария започна да ми нарежда как да готвя, как да подреждам шкафовете, дори как да говоря с Иван. Веднъж я чух да казва по телефона: „Ако не беше майка му, щяхме да си живеем като хората.“

Сълзите ме напират, но ги преглъщам. Не мога да си позволя да плача пред нея. Не искам да ѝ дам това удоволствие.

Вечерта Иван се прибира уморен. Слагам му вечерята – любимата му мусака. Мария се цупи:

– Пак ли мусака? Не можеш ли да направиш нещо по-модерно? – пита тя и върти очи.

Иван мълчи. Поглежда ме виновно, но не казва нищо. Знам, че го боли да е между нас двете. Знам и че не иска да избира страна.

– Ако не ти харесва, ще ти направя салата – казвам спокойно.

– Не, няма нужда – отвръща тя и тръшва чинията по масата.

След вечеря прибирам чиниите и чувам как Мария му шепне:

– Трябва да поговорим за майка ти. Не можем вечно да живеем така.

Сърцето ми се свива. Знам какво означава това. Знам, че съм излишна.

На следващия ден решавам да говоря с Иван. Сядам до него на дивана, докато Мария е в банята.

– Иване… – започвам плахо. – Ако искате… мога да отида при леля ти в Пловдив за известно време. Да ви дам пространство.

Той ме поглежда с онзи детски поглед, който помня от малък:

– Мамо, не искам да си тръгваш. Просто… Мария е напрегната напоследък. Моля те, опитай се да я разбереш.

– Опитвам – прошепвам едва чуто.

Вечерта Мария влиза в кухнята докато мия чиниите:

– Защо още си тук? Мислех, че ще заминеш.

Поглеждам я право в очите:

– Това е домът ми, Мария. Тук съм живяла цял живот.

– Е, време е да пораснеш и да разбереш кога си ненужна – казва тя студено.

Тази нощ не спя. Въртя се в леглото и мисля за майка ми – как тя прие свекърва си у дома и никога не каза лоша дума за нея. Дали аз съм виновна? Дали съм прекалено тиха? Прекалено услужлива?

На следващата сутрин Мария пак ме намира на колене с парцала:

– Мамо, пропусна едно петно! – повтаря с досада.

Ставам бавно. Оставям парцала на пода и я гледам право в очите:

– Знаеш ли, Мария… може би наистина е време да си тръгна. Но не защото съм ненужна, а защото заслужавам спокойствие.

Тя мълчи за първи път от месеци.

Събирам багажа си тихо. Иван ме изпраща до вратата със сълзи в очите:

– Мамо…

– Ще се справиш, Иване – казвам му и го прегръщам силно.

В автобуса към Пловдив гледам през прозореца и си мисля: Колко струва едно семейство? Кога любовта се превръща в товар? И дали някога ще намерим път един към друг?