Между четири стени: Домът, който никога не стана дом

– Мамо, не можеш да останеш тук повече от три дни. Съжалявам, но с Петър имаме нужда от пространство.

Гласът на дъщеря ми Мария беше твърд, почти чужд. Стоях в коридора на апартамента, който аз самата бях купила за нея преди пет години. В ръцете ми – куфарът, с който се върнах от Германия, след като цял живот работих там, за да осигуря по-добро бъдеще на децата си. Сега стоях между четири стени, които някога бяха символ на любовта ми, а сега – на отчуждението.

– Разбирам, Мария – прошепнах, макар че нищо не разбирах. – Само исках да ви видя… Да бъдем семейство.

Тя въздъхна и се обърна към прозореца. – Мамо, ти си свикнала да командваш. Тук вече не е твоят дом.

Сълзите ми се стичаха безшумно. Спомних си как преди години, когато Мария беше още ученичка, всяка вечер ѝ готвех любимите палачинки по телефона от Германия. Как ѝ пращах пари за уроци по пиано, за екскурзии, за всичко. Как купих този апартамент с последните си спестявания, за да не плаща наем и да има сигурност. А сега…

Отидох при сина си Георги. Неговият апартамент беше по-малък, но пак мой. Посрещна ме с усмивка, но още на вратата каза:

– Мамо, нали знаеш, че сега живея с Деси? Не е удобно да оставаш дълго. Може би е време да си намериш нещо свое.

– Георги… – гласът ми трепереше. – Аз се върнах тук заради вас. Всичко направих заради вас.

Той се изнерви: – Никой не те е карал! Ти реши да заминеш навремето! Сега сме големи хора.

В този момент сякаш всичко в мен се срина. Върнах се в малката стая в общежитието, където временно бях отседнала. Седнах на леглото и се загледах в тавана. Какво беше останало от живота ми? Два апартамента на децата ми и една празна стая за мен.

Вечерта Мария ми звънна:

– Мамо, не се сърди… Просто ни е трудно. И ние имаме проблеми – Петър пак е без работа, аз съм уморена…

– Знам, дете мое – казах тихо. – Само исках да ви помогна.

– Помогна ни достатъчно. Сега трябва да се оправяме сами.

Затворих телефона и се разплаках. Спомних си как майка ми някога ми казваше: „Децата са като птици – отлитат.“ Но никога не ми каза колко боли това отлитане.

На следващия ден отидох до пазара в квартала. Познатите лица от детството ми бяха остарели, а някои ги нямаше вече. Купих си домати и сирене и седнах на пейката пред блока. До мен седна баба Станка.

– Върна ли се от Германия, Цветанке? – попита тя.

– Върнах се… Но не знам защо – отвърнах аз.

Тя кимна разбиращо:

– И аз така… Синът ми е в София, внучетата – в чужбина. Само снимките са ми останали.

Погледнах я и усетих как болката ни е една и съща. В България има много като нас – майки и бащи, които са дали всичко за децата си, а после са останали сами между четири стени.

Вечерта Георги ми писа съобщение: „Мамо, прости ако съм бил груб. Просто не знам как да бъда син на майка, която винаги е била далеч.“

Сълзите пак потекоха. Отговорих: „Аз също не знам как да бъда майка на пораснали деца.“

Дните минаваха бавно. Опитвах се да намеря смисъл – записах се на курс по рисуване в читалището, започнах да ходя на разходки с баба Станка. Но празнотата не изчезваше.

Една вечер Мария ме покани на вечеря. Беше напрегната атмосферата – Петър мълчеше, Мария нервно подреждаше масата.

– Мамо… – започна тя колебливо. – Може ли да ни помогнеш с малко пари? Петър още няма работа…

Погледнах я дълго. В този момент разбрах – аз винаги ще бъда нужна само като банкомат или временен подслон. Не като майка.

– Ще ви помогна – казах тихо. – Но моля те… поне веднъж ме покани просто защото ти липсвам.

Мария наведе глава:

– Не знам как… Свикнахме да сме сами.

Тръгнах си рано тази вечер. По улицата духаше студен вятър. Погледнах към прозорците на двата апартамента – моите апартаменти – и осъзнах: домът не е място, а хората вътре.

Сега седя сама между четири стени и се питам: Кога семейството престава да бъде семейство? Има ли връщане назад? Кажете ми вие…