Между чука и наковалнята: Как свекървата ми разби брака ми

– Пак ли си забравила да сложиш сол в супата? – гласът на леля Стефка прониза тишината в малката кухня. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над тенджерата. Беше първата ми вечеря като омъжена жена в дома на съпруга ми, Димитър. Вместо топлина и радост, усещах само студ и напрежение.

– Мамо, остави я, тя още се учи – опита се да ме защити Митко, но думите му увиснаха във въздуха. Леля Стефка го изгледа строго.

– Ако не може да сготви една супа, как ще се грижи за теб? – прошепна тя, но достатъчно силно, че да я чуя.

Стиснах зъби. Не исках да плача пред тях. Винаги съм била силна – така ме е учила майка ми в Пловдив. Но тук, в този панелен апартамент в Люлин, силата ми се топеше с всеки изминал ден.

Първите месеци след сватбата бяха като кошмар. Леля Стефка живееше с нас „временно“, докато ремонтирала нейното жилище. Всяка сутрин започваше с критика – как съм изчистила, как съм изгладила ризите на Митко, дори как съм наредила чашите в шкафа. Митко все по-рядко заставаше до мен. Виждах как се свива, когато майка му повишава тон. Вечерите ни минаваха в мълчание – аз в кухнята, той пред телевизора с майка си.

Една вечер не издържах.

– Митко, трябва да поговорим – казах тихо, докато той прелистваше каналите.

– За какво пак? – въздъхна той.

– Не мога повече така. Чувствам се като чужда в собствения си дом. Мама ти… – гласът ми трепереше.

– Стига си преувеличавала! – прекъсна ме той. – Тя просто иска най-доброто за мен.

– А за мен? – попитах отчаяно.

Той замълча. Тогава разбрах – аз съм сама в тази битка.

Дните се нижеха като мъгла. Започнах да се прибирам по-късно от работа, само и само да не я виждам. Леля Стефка намираше нови поводи да ме уязви: „Майка ти не те е научила на нищо“, „Жената трябва да знае мястото си“, „Митко заслужава повече“.

Една неделя сутрин я чух да говори по телефона:

– Не знам какво видя в тая Мария. Нито готви, нито чисти… Само го дърпа назад.

Сълзите ми потекоха безшумно. Бях дала всичко от себе си за този брак. Оставих приятелите си, работата си в Пловдив, мечтите си за собствено жилище. А сега бях просто „тая Мария“.

Опитах се да говоря с Митко още веднъж:

– Моля те, разбери ме… Не искам да живея така. Или тя трябва да си тръгне, или аз.

Той ме погледна с празен поглед:

– Не мога да изхвърля майка си на улицата.

– А мен можеш ли?

Той не отговори.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми звъняха, канеха ме на кафе, но аз отказвах. Срамувах се да призная какво се случва у дома. Майка ми усещаше болката ми по гласа:

– Дете мое, не се оставяй! Никой не заслужава да бъде тъпкан така!

Но аз не знаех как да се измъкна от този капан. Обичах Митко – или поне човека, който беше преди майка му да се намеси между нас.

Една вечер се прибрах по-рано и ги заварих двамата да говорят тихо в хола.

– Тя не е за теб, Митко! Намери си някоя свястна! – настояваше леля Стефка.

– Мамо, стига! – за първи път го чух да ѝ противоречи.

– Не! Аз знам кое е най-добро за теб!

Влязох и ги прекъснах:

– Ако наистина мислиш така, кажи го в очите ми!

Митко ме погледна дълго. После сведе глава:

– Може би майка ми е права…

Светът ми рухна. Събрах багажа си през нощта. На сутринта оставих ключовете на масата и излязох без да се обръщам назад.

Върнах се при майка ми в Пловдив. Плаках седмици наред. Чувствах се провалена – като жена, като съпруга, като дъщеря. Но малко по малко започнах да дишам отново. Намерих работа в една книжарница, запознах се с нови хора. Започнах да вярвам, че заслужавам повече от това да бъда между чука и наковалнята.

Понякога нощем още чувам гласа на леля Стефка: „Жената трябва да знае мястото си“. А аз вече знам своето място – до себе си.

Кажете ми честно: колко от вас са били между чука и наковалнята? Кога идва моментът да избереш себе си пред семейството?