Между доверието и съмнението: Историята на една българска майка

— Мамо, пак ли ще му вярваш? — гласът на Даниел проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, с чаша чай в ръка, а навън дъждът барабанеше по ламаринената козирка. Сърцето ми се сви. Знаех, че този разговор ще дойде, но не бях готова.

— Дани, моля те, не започвай пак… — прошепнах, опитвайки се да не срещна погледа му. Вече усещах как бузите ми пламват от срам и гняв.

— Не започвам, мамо! Просто не мога да гледам как този човек те използва! — Даниел удари с юмрук по масата. — Колко пъти ще ти повтарям? Той не е това, за което се представя!

Погледнах го — висок, с тъмни очи като баща си, но с онази упоритост, която винаги ме е плашила. Виждах болката в лицето му, но и нещо друго — страх. Страх да не ме загуби.

— Той ми помага, Дани. Когато ти беше в чужбина, когато баща ти почина… — гласът ми трепереше. — Не можеш да разбираш всичко само от разкази на съседи.

— Мамо, аз говоря с факти! Видях го как взима пари от теб, а после изчезва за седмици! И пак се връща с нови обещания! — Даниел вече почти крещеше.

Стиснах чашата по-силно. Вътре в мен бушуваха две сили — майчината обич и отчаяната нужда да вярвам в някого след всичко преживяно. След смъртта на съпруга ми Петър къщата опустя. Даниел замина за Германия, а аз останах сама с тишината и спомените. Тогава се появи Стефан — съседът от третия етаж. Помагаше ми с тежките торби, поправяше капещия кран, носеше дърва за печката през зимата. С времето започнах да му вярвам.

— Мамо, ти си добра жена, но хората не са като теб! — Даниел вече беше по-тих, но думите му тежаха като камъни. — Не искам да страдаш пак.

— А ти не разбираш колко е трудно да си сам — отвърнах аз. — Да се събудиш сутрин и да няма кой да ти каже „Добро утро“. Да няма кой да те попита как си…

Даниел въздъхна тежко и се обърна към прозореца. Дъждът се усилваше. В този момент осъзнах колко сме различни — той виждаше опасност там, където аз търсех спасение.

— Мамо, ако ти трябва компания, аз ще остана тук по-дълго — каза той тихо. — Ще си намеря работа в София. Само те моля… не му давай повече пари.

Погалих го по косата, както когато беше малък.

— Не можеш да ми върнеш младостта, Дани. Не можеш да ми върнеш Петър. Но мога ли да спра да вярвам в хората? Ако го направя… какъв смисъл има всичко?

Той ме прегърна силно. Усетих как раменете му треперят.

— Страх ме е за теб, мамо… — прошепна той.

Вечерта легнах сама в леглото си и слушах как бурята утихва навън. Мислех за Стефан — дали наистина ме използваше? Или просто беше един самотен човек като мен? Спомних си всички малки жестове: как ми донесе мед, когато бях болна; как поправи оградата без да поиска нищо в замяна; как понякога просто седеше до мен и мълчеше.

Но после се сетих за парите… За онези моменти, когато идваше притеснен и молеше за заем „само до другата седмица“. Връщаше ги рядко и винаги с извинения.

На следващия ден Стефан дойде пак.

— Добро утро, Мария! Как си днес? — усмихна се той широко.

Поканих го вътре. Даниел стоеше на прага със скръстени ръце.

— Стефане, трябва да поговорим — казах твърдо.

Той ме погледна изненадано.

— Слушам те…

— Не мога повече така. Ако имаш нужда от помощ — кажи ми истината. Но не искам повече лъжи или обещания, които не можеш да изпълниш.

Стефан замълча за миг. После сведе глава.

— Мария… аз наистина имах трудности. Не исках да те въвличам… Просто нямах друг избор.

Погледнах към Даниел. Очите му бяха пълни със сълзи от облекчение или гняв — не можех да разбера.

— Ще ти помогна, но само ако бъдем честни един към друг — казах аз тихо.

Стефан кимна и излезе бавно от стаята. Даниел ме прегърна отново.

— Гордея се с теб, мамо…

Останах сама в кухнята, слушайки тишината след бурята. Мислех си: Кога доверието се превръща в наивност? И струва ли си да затворим сърцата си от страх да не бъдем наранени?