Между два свята: Сълзите на прага на моя втори баща

– Не ме оставяй тук, Ивана! – гласът на Георги, втория ми баща, се разнесе из кухничката, пропита с миризма на мухъл и спомени. Стоях до вратата, с ръка върху дръжката на куфара му, а сърцето ми се свиваше така, сякаш някой го стискаше с ледени пръсти.

– Тате, не мога повече сама… – прошепнах. Гласът ми трепереше. – Даниела има нужда от мен, работата ме изцежда, а ти… ти си сам тук. Ако нещо стане… – думите ми увиснаха във въздуха.

Той се обърна бавно към мен. Очите му бяха влажни, но гордостта не му позволяваше да заплаче. – По-добре да умра тук, отколкото да ме затвориш между чужди стени. Ти не разбираш ли? Това е моят дом! Тук е всичко мое!

В този миг времето спря. Спомних си как ме носеше на раменете си през нивите, как ми правеше люлка от старите чаршафи, как ме учеше да карам колело по прашния път към реката. Не беше мой баща по кръв, но беше единственият мъж, когото някога съм наричала „татко“.

– Иване, моля те… – гласът му се пречупи.

Погледнах през прозореца – навън къщата се огъваше под тежестта на годините. Покривът течеше, мазилката падаше на парчета. Всяка зима се молех да не го намеря премръзнал или паднал. Но сега… сега той ме гледаше като предател.

– Мамо! – Даниела се втурна в стаята и се хвърли в прегръдките ми. – Кога ще си ходим? Студено е тук.

Георги я погледна с тъга и нежност. – Ела при дядо, слънчице! – протегна ръце, но тя се скри зад мен.

– Не искам! Мирише странно!

Сърцето ми се разкъса още веднъж. Как да обясня на дете, че това е домът на един човек, който някога беше всичко за мен? Как да обясня на баща си, че вече не мога да бъда всичко за него?

– Иване, аз не съм товар! – изкрещя той изведнъж. – Не съм саксия да ме местиш където ти е удобно!

– Не казвам това! Просто… просто се страхувам за теб! – избухнах в сълзи. – Не мога да бъда навсякъде едновременно!

Той млъкна. Въздухът между нас натежа от неизказани думи и стари рани. Чух как часовникът тиктака в другата стая – единственият свидетел на нашата безизходица.

– Помниш ли майка ти? – прошепна той след малко. – Как я държах за ръка до последно? Как не я оставих сама?

– Помня… – отвърнах тихо.

– А сега ти ще ме оставиш?

Не знаех какво да кажа. Вината ме прояждаше отвътре. Бях сама с детето си след развода, работех на две места в града и всяка седмица пътувах до селото с влака, за да му занеса храна и лекарства. Но вече не издържах. Даниела беше болнава, шефът ми заплашваше с уволнение заради честите отсъствия, а Георги ставаше все по-слаб и забравящ.

– Тате… ако нещо ти стане тук сам…

– Ако умра тук, ще умра у дома си! – прекъсна ме той. – Не искам да умирам сред непознати лица и миризма на белина!

Даниела ме дръпна за ръката.

– Мамо, хайде да си ходим…

Погледнах Георги за последно. Стоеше приведен, с ръце в джобовете на старото си сако. Изглеждаше по-малък от всякога.

– Ще дойда пак другата седмица – казах тихо.

– Не идвай – отвърна той сухо. – Щом вече не съм част от живота ти, не идвай.

Излязохме навън. Вятърът брулеше лицето ми, а сълзите замръзваха по бузите ми. Даниела мълчеше и стискаше ръката ми силно.

Влакът тракаше монотонно по релсите към града. Гледах през прозореца и виждах само сенките на миналото. В главата ми ехтеше гласът му: „Не ме оставяй тук!“

В следващите дни не можех да спя. Всеки звън на телефона ме караше да подскачам от страх. На работа бях разсеяна; шефът ми хвърляше коси погледи.

Една вечер Даниела се разплака: – Мамо, защо дядо е тъжен?

Не знаех какво да й кажа. Как да обясня тежестта на избора между дете и родител? Между миналото и бъдещето?

След седмица пак тръгнах към селото. Къщата беше тиха и тъмна. Почуках дълго; никой не отвори. Сърцето ми се сви от ужас.

Влязох вътре – Георги седеше до прозореца, втренчен в нищото.

– Тате…

Той не помръдна.

– Тате…

Очите му бяха празни. Седнах до него и го прегърнах. За първи път от години го чух да плаче като дете.

– Прости ми… – прошепнах.

Той само поклати глава.

В този миг разбрах: няма правилен избор. Каквото и да направя, някой ще страда.

Сега всяка вечер се питам: Кога станах толкова безсилна? Кога любовта започна да боли повече от всичко друго?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Може ли човек да бъде добър родител и добра дъщеря едновременно?