Между двама бащи: Кого да избера в най-важния ден?

– Не мога да повярвам, че пак се карате за това! – извиках през сълзи, докато майка ми и баща ми спореха в хола. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата, а въздухът беше натежал от напрежение. Сватбата ми наближаваше, а аз се чувствах като дете, разкъсвано между двама родители.

– Ели, ти си моята дъщеря! – настояваше баща ми, Иван, с глас, в който се усещаше отчаяние. – Аз трябва да те заведа до олтара. Това е традицията!

– Традицията? – прекъсна го майка ми, Мария, с горчивина. – Къде беше тази традиция, когато я остави на три години и не се обади цели пет? Когато тя имаше нужда от баща, кой беше до нея? – погледна към Петър, мъжа, когото винаги съм наричала „татко“.

Петър стоеше мълчаливо в ъгъла. Очите му бяха влажни, но той не каза нищо. Знаех, че го боли. Той беше човекът, който ме учеше да карам колело в парка „Заимов“, който ме водеше на първия учебен ден и ми държеше ръката, когато имах кошмари. Но Иван беше моят биологичен баща – кръвта ми.

Вечерта седях сама в стаята си и гледах стара снимка – аз на шест години с Петър на плажа в Созопол. Усмихвахме се широко, а майка ми ни снимаше. Спомних си как Петър ме носеше на рамене и ми обещаваше, че винаги ще бъде до мен. Но после се сетих за онзи ден преди година, когато Иван се появи неочаквано на рождения ми ден с букет рози и сълзи в очите.

– Прости ми, Ели – каза тогава той. – Знам, че не мога да върна времето назад. Но искам да бъда част от живота ти.

Сърцето ми се сви. Исках да му простя. Исках да имам баща. Но можех ли да забравя всички празни рождени дни? Всички сълзи на майка ми? Всички вечери, когато Петър ме приспиваше с приказки?

Сватбата наближаваше. Всеки ден получавах съобщения от роднини: „Кой ще те заведе до олтара?“ Баба ми настояваше: „Това е работа на истинския ти баща.“ Леля ми шепнеше: „Петър заслужава тази чест.“

Една вечер седнах с Петър на терасата. Беше тихо, само далечният шум от трамваите нарушаваше тишината.

– Тате… – започнах плахо. – Какво мислиш за всичко това?

Той въздъхна тежко и погали ръката ми.

– Ели, аз те обичам като свое дете. Но не искам да те поставям в неудобно положение. Ако искаш Иван да те заведе до олтара – направи го. Аз ще бъда там и ще се гордея с теб.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Но ти си моят татко! Ти беше до мен винаги…

Той се усмихна тъжно:

– Понякога любовта значи да дадеш път на другия. Не забравяй това.

На следващия ден се срещнах с Иван в едно кафене до НДК. Той изглеждаше нервен.

– Ели… знам, че не заслужавам втори шанс. Но ако ми позволиш… ще бъда най-щастливият човек да те заведа до олтара.

Погледнах го дълго. Виждах болката и надеждата в очите му.

– Тате… – думата излезе трудно от устата ми. – Не знам дали мога да забравя миналото. Но искам да опитам.

Вечерта преди сватбата не можах да заспя. Чувах гласа на майка ми:

– Не забравяй кой беше до теб през всичките тези години.

Чувах гласа на Петър:

– Любовта значи да дадеш път на другия.

Чувах гласа на Иван:

– Искам да бъда част от живота ти.

На сутринта взех решение. Облякох булчинската си рокля с треперещи ръце и повиках Петър и Иван в стаята си.

– Искам… и двамата да ме заведете до олтара – казах тихо. – Защото и двамата сте част от мен. Защото без нито един от вас нямаше да бъда това, което съм днес.

Петър ме прегърна силно. Иван избърса сълзите си. Майка ми стоеше на прага със свити устни, но очите й блестяха от гордост.

Когато тръгнахме към олтара – хваната за ръцете на двамата си бащи – чух шепотите на гостите: „Виж я… колко е смела.“

В този момент разбрах: семейството не е само кръв или традиция. Семейството е любовта, прошката и смелостта да приемеш миналото си.

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли прошката да излекува стари рани или някои избори остават завинаги между нас?