Между двата огъня: Когато мълчанието разделя семейства

— Не искам повече да ги виждам, Елена! — гласът на Петър отекна в малката ни кухня, докато чашата с чай в ръката ми потрепери.

Стоях срещу него, с гръб към прозореца, през който се виждаха сивите блокове на Люлин. Навън валеше ситен дъжд, а вътре в мен бушуваше буря.

— Но те са ми родители, Петре… — прошепнах, сякаш се страхувах думите ми да не го наранят още повече.

— Не ме интересува! След всичко, което ми казаха на Коледа, не мога да ги гледам повече! — очите му бяха пълни с болка и гняв.

Върнах се мислено към онази вечер. Бяхме се събрали у нашите — мама беше направила любимата ми баница, татко беше донесъл домашно вино. Всичко вървеше добре, докато не се заговори за работата на Петър. Татко, както винаги, не можа да се сдържи и направи няколко забележки за това, че Петър още не е намерил „истинска работа“, а мама се включи с въпроси кога ще имаме дете. Петър се затвори, а накрая избухна. След това вечерта приключи с трясък на врати и обидени погледи.

Оттогава Петър не искаше и да чуе за моето семейство. Не отговаряше на обажданията им, не идваше с мен на гости, дори не позволяваше да говоря за тях у дома. А аз? Аз се чувствах като разкъсана на две — между мъжа, когото обичам, и хората, които са ми дали всичко.

— Елена, избери! Или аз, или те! — думите му ме пронизаха като нож.

— Не мога… — сълзите ми се стичаха по бузите, а гласът ми се губеше в тишината.

Вечерите ни станаха студени. Седяхме един до друг на дивана, но между нас имаше невидима стена. Петър гледаше телевизия, аз се преструвах, че чета, но мислите ми бяха другаде. Всяка неделя мама ми звънеше, питаше ме как съм, а аз лъжех, че всичко е наред. Не можех да й кажа истината — че съм сама, въпреки че не съм сама.

Един ден, докато се прибирах от работа, получих съобщение от сестра ми Мария: „Мама е в болница. Обади се.“

Сърцето ми се сви. Втурнах се у дома, хвърлих чантата и казах на Петър:

— Мама е в болница. Отивам при нея.

Той не каза нищо. Само ме погледна с онзи празен, отчужден поглед, който ме караше да се чувствам виновна за всичко. Взех такси и през цялото време си повтарях, че трябва да съм силна. В болницата заварих Мария и татко. Мама беше бледа, но се усмихна, щом ме видя.

— Ели, добре че дойде… — прошепна тя и стисна ръката ми.

— Тук съм, мамо. Винаги ще съм тук.

Седях до леглото й цяла нощ. Говорихме си тихо, спомняхме си стари времена, а аз се чудех как да й кажа, че не знам дали ще мога да дойда пак. На сутринта, когато се прибрах, Петър ме чакаше в коридора.

— Надявам се, че си доволна — каза студено. — Сега сигурно ще искат да се нанесат у нас.

— Петре, моля те… Мама е болна. Не можеш ли поне сега да проявиш малко разбиране?

— Не! Те не ме уважават. Не ме искат. Защо трябва да се унижавам?

— Никой не иска да те унижава! Просто… просто сме семейство. Не можеш да ме караш да избирам!

— Мога. И го правя.

Тогава разбрах, че нещо в нас се е счупило. Започнах да се питам дали любовта ни е достатъчно силна, за да преживее този студ, тази тишина. Всяка вечер се прибирах у дома с усещането, че вървя по ръба на пропаст. Не можех да спя, не можех да ям. Приятелките ми забелязаха, че съм отслабнала, но не можех да им кажа истината. Срамувах се — от себе си, от Петър, от това, че не мога да намеря решение.

Една вечер, докато миех чиниите, Петър влезе в кухнята и каза:

— Мисля, че трябва да се разделим за известно време.

Погледнах го. В очите му имаше болка, но и облекчение. Може би и той беше уморен да се борим един срещу друг, вместо един за друг.

— Добре — казах тихо. — Може би така ще разберем какво наистина искаме.

Събрах няколко дрехи и отидох при Мария. Мама вече беше по-добре, но когато ме видя, разбра всичко без думи. Прегърна ме и заплака. Татко само кимна и излезе на балкона да пуши.

Сега, седмица по-късно, седя на леглото в детската си стая и се чудя: Кога любовта се превръща в битка? И струва ли си да се борим, ако губим себе си по пътя?

Понякога си мисля — дали някога ще мога да простя на Петър? Или на себе си? А вие… какво бихте направили на мое място?