Между двата огъня: Когато съпругът ми се скара с моето семейство

– Не мога повече да ги търпя! – гласът на Димитър отекна в малката ни кухня, а чашата с чай се разтресе в ръцете ми. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Сърцето ми се сви, защото знаех какво следва.

– Моля те, Дими, не започвай пак… – прошепнах, опитвайки се да не избухна в сълзи. Но той вече беше на ръба.

– Ти чуваш ли се? След всичко, което ми казаха днес! Как можеш да ги защитаваш? – очите му горяха от гняв и обида.

Върнах се мислено няколко часа назад. Бяхме на обяд у нашите – мама, татко, брат ми Георги и баба Мария. Всичко започна уж невинно: мама попита кога ще имаме дете. Димитър се засмя неловко, а аз се изчервих. После татко подхвърли нещо за това как „истинските мъже“ се грижат за семейството си и как Димитър още не е оправил капещия кран в банята. Георги се включи с шеги за заплатата на Димитър и за това как аз съм можела да си намеря „по-успял мъж“.

Видях как лицето на Димитър потъмнява. Опитах се да сменя темата, но баба Мария добави:

– Едно време мъжете не позволяваха жените им да работят толкова много. А сега…

Димитър избухна. Вдигна глас, нарече ги тесногръди и каза, че не е длъжен да търпи обидите им. Мама се разплака, татко стана и тръшна вратата на хола. Аз стоях между тях, безсилна и объркана.

Сега вкъщи Димитър беше категоричен:

– Повече няма да стъпя там! И не искам да ги виждам!

– Но те са моето семейство… – прошепнах аз.

– А аз какво съм ти? – очите му ме пронизаха.

Замълчах. В този момент осъзнах колко самотна съм между двата огъня. Обичах Димитър, но не можех да се откажа от родителите си. Вечерта прекарах в сълзи, а той излезе без дума и се върна късно през нощта.

Следващите дни бяха мъчителни. Мама ми звънеше всеки ден:

– Как може да позволяваш на мъжа ти да ни обижда така? Той не те заслужава!

Димитър мълчеше или избухваше при всяко споменаване на семейството ми. Започнах да се чувствам като чужденка в собствения си дом. Работата ми страдаше, приятелките ми усещаха напрежението, но не знаеха какво да кажат.

Една вечер седнах до Димитър на дивана:

– Моля те, опитай се да ги разбереш… Те са стари хора, трудно приемат новото. Не го правят нарочно.

– А аз? Кой ще ме разбере мен? – гласът му беше тих, почти отчаян.

– Аз… – прошепнах, но думите заседнаха в гърлото ми.

Седмица по-късно мама ме покани на именния ден на Георги. Не посмях да кажа на Димитър. Отидох сама. Всички ме гледаха с укор и съчувствие. Баба Мария ме прегърна:

– Мило дете, не си виновна ти. Но трябва да избереш – или нас, или него.

Тези думи ме преследваха цяла нощ. Върнах се вкъщи и намерих Димитър седнал в тъмното:

– Била си при тях…

– Да. Не мога да ги изоставя.

– А мен можеш ли?

Сълзите потекоха сами:

– Не знам… Не знам какво да правя…

Така минаха месеци – между обиди, мълчание и отчуждение. Опитахме семейна терапия, но никой не искаше да отстъпи. Семейството ми настояваше да се разделя с него, а той – да скъсам връзките с тях.

Една сутрин получих съобщение от мама: „Баща ти е в болница.“ Хукнах натам без да мисля. Димитър не дойде с мен. Татко ме хвана за ръката и прошепна:

– Прости ми… Исках само най-доброто за теб.

В този момент разбрах колко крехък е животът и колко глупави са гордостта и инатът. Върнах се вкъщи и казах на Димитър:

– Или ще опитаме заедно, или всичко свършва тук.

Той ме погледна дълго:

– Обичам те… Но не мога да простя всичко.

Седнахме един до друг – двама уморени хора, които се обичат, но са изгубили пътя един към друг.

Сега пиша тези редове и се питам: Кое е по-важно – любовта или семейството? Има ли изход от този омагьосан кръг? Как бихте постъпили вие?