Между лоялността и самоуважението: Моята битка в българското семейство

– Пак ли закъсняваш, Мария? – гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза тишината в кухнята като нож. Беше вторник вечер, а аз се прибирах от работа, с торба с покупки и умора, която тежеше повече от всичко друго.

– Извинявай, задържаха ме в офиса – промълвих, опитвайки се да не покажа раздразнението си. Но тя вече беше започнала:

– Не знам какво толкова работиш, че все нямаш време за семейството! А и парите пак не стигат. Трябва да помогнеш на братовчед си Георги – той е без работа, а ние не можем да го оставим така.

Погледнах към съпруга си, Петър, който седеше на масата и се преструваше, че чете новините на телефона си. Знаех, че няма да ме защити. Никога не го правеше. В нашето семейство думата на майка му беше закон.

В този момент усетих как гневът ми се надига. От години живеехме в този апартамент под наем, а аз бях тази, която плащаше сметките, купуваше храната и дори изпращаше пари на роднините на Петър. Свекърва ми винаги намираше начин да ме накара да се чувствам виновна – че не давам достатъчно, че не съм достатъчно добра снаха, че не съм истинска част от семейството им.

– Стоянке, аз също имам семейство – опитах се да кажа спокойно. – Родителите ми са болни, а сестра ми е без работа. Не мога да поема всичко сама.

Тя ме изгледа с презрение:

– Ти си жената тук! Ако не можеш да се справиш, за какво си ни?

Петър въздъхна и най-накрая вдигна глава:

– Мамо, остави я. И тя има проблеми.

– Проблеми! – изсмя се тя. – Аз съм гледала трима души сама! Не съм се оплаквала. Сега младите само мрънкат.

В този момент чашата преля. Оставих торбата на масата и излязох на балкона. Сълзите ми потекоха сами – от безсилие, от гняв, от обида. Чувах как вътре Стоянка продължава да нарежда, а Петър мълчи. В този миг разбрах: ако не се защитя сега, никога няма да мога.

На следващия ден реших да говоря с Петър насаме. Седнахме в малката ни спалня, където поне можех да дишам свободно.

– Петре, не мога повече така – казах тихо. – Чувствам се като чужда в собствения си дом. Твоята майка ме унижава всеки ден. Не мога да издържа.

Той замълча дълго. После каза:

– Знам, Мария… Но тя е майка ми. Не мога да ѝ кажа нищо.

– А аз коя съм ти? – попитах през сълзи. – Аз не заслужавам ли уважение? Не заслужавам ли подкрепа?

Той само сви рамене и избяга от стаята.

След тази вечер всичко се промени. Започнах да отказвам молбите за пари. Казвах „не“ на всяко ново искане – за братовчеда Георги, за ремонта на вилата в село, за новия телевизор на свекървата. Стоянка започна да ме гледа като враг.

Една вечер тя дойде при мен в кухнята и каза:

– Мислех те за част от нашето семейство. Но ти си егоистка.

Погледнах я право в очите:

– Ако това е цената да запазя себе си, ще я платя.

От този момент отношенията ни станаха ледени. Петър все по-често оставаше до късно на работа или излизаше с приятели. Аз започнах да прекарвам повече време при родителите си или сама в парка с книга в ръка.

Една неделя сутрин Стоянка събра багажа си и каза:

– Отивам при сестра ми в Пловдив. Тук вече няма място за мен.

Петър ме изгледа обвинително:

– Доволна ли си сега?

Погледнах го уморено:

– Не става дума за доволство. Става дума за граници.

Минаха месеци. Стоянка не се обаждаше често, но когато го правеше, беше студена и кратка. Петър стана още по-отдалечен. В един момент осъзнах, че съм сама в брака си.

Една вечер седнах пред огледалото и се запитах: „Кога загубих себе си? Кога позволих чуждите очаквания да определят живота ми?“

Сега стоя пред вас и ви питам: Колко струва семейството? И кога идва моментът да изберем себе си пред лоялността към другите?