Между любовта и дълга: Историята на Мария и Димитър

– Не си от нашата порода, Мария! – думите на майката на Димитър още кънтят в ушите ми, докато стоя на прага на техния апартамент в Люлин, стиснала ръцете си до побеляване. Въздухът мирише на пържени чушки и недоверие. Димитър стои до мен, стиснал зъби, а баща му ме гледа през очилата си с онзи поглед, който сякаш претегля всяка моя дума и жест.

– Мамо, стига! – гласът на Димитър трепери. – Обичам я. Това не е достатъчно ли?

– Любовта не храни, сине. – Баща му се намесва сухо. – Какво ще правите? Ще живеете на мечти ли?

В този момент усещам как гърлото ми се свива. Израснах в малко село до Плевен. Родителите ми са обикновени хора – майка ми работи в шивашки цех, а баща ми кара такси. Винаги са ме учили да не се срамувам от корените си, но сега, пред тези хора, се чувствам малка и незначителна.

Първият път, когато срещнах Димитър, беше на студентската бригада във Велико Търново. Той беше от София – висок, усмихнат, с онзи самоуверен поглед, който ме караше да се чувствам специална. Говорехме с часове за книги, музика и мечти. Никога не съм вярвала, че ще се влюбя така силно.

Но още от началото усещах разликата между нас. Той живееше в просторен апартамент, ходеше на уроци по пиано като дете, а аз – делях стая със сестра си и помагах на майка ми да шие вечерно време. Когато за първи път ме покани у тях, майка му ме изгледа от глава до пети и попита:

– А ти какво учиш?

– Българска филология – отвърнах тихо.

– И какво ще работиш после? Учителка? – усмивката ѝ беше ледена.

Опитах се да не обръщам внимание на тези дребни уж забележки, но те се трупаха като камъчета в обувките ми. Всяка вечер Димитър ми казваше колко много ме обича и че ще се справим с всичко заедно. Но аз виждах как напрежението между него и родителите му расте.

Една вечер, след поредния скандал у тях, излязохме навън. Седнахме на една пейка пред блока.

– Не мога повече така – прошепнах аз. – Чувствам се виновна, че ти се караш с тях заради мен.

– Не си виновна ти! Те просто… не разбират. Свикнали са да контролират всичко.

– Ами ако никога не ме приемат? Ако винаги трябва да избирам между теб и себе си?

Димитър хвана ръката ми.

– Аз избирам теб. Но трябва да сме силни.

Скоро след това започнах работа като редактор в малко издателство. Беше трудно – ниска заплата, много работа, но бях горда със себе си. Димитър завърши право и започна стаж в голяма кантора. Родителите му още повече настояваха да скъсаме.

– Можеш да имаш по-добро момиче! – повтаряше майка му. – Някоя от нашата среда.

Веднъж дори организираха семейна вечеря с дъщерята на техни приятели – Елена, красива и образована, завършила във Франция. Димитър беше бесен.

– Това е унизително! – крещеше той вкъщи. – Не съм стока на пазара!

Аз плаках цяла нощ. Започнах да се съмнявам дали любовта ни е достатъчна да издържи този натиск. Започнах да избягвам срещи с родителите му, а той ставаше все по-отдалечен.

Една вечер баща ми ме попита:

– Марийче, сигурна ли си, че това момче е за теб? Не искам да страдаш цял живот.

– Тате, обичам го…

– Любовта е хубаво нещо, ама трябва и уважение да има. Ако те карат да се чувстваш по-малко човек… помисли си добре.

Думите му ме боляха повече от всичко друго. За първи път се замислих дали не губя себе си в тази битка за чуждо одобрение.

Минаха месеци. С Димитър все по-често се карахме за дреболии. Той беше изнервен от работата и от родителите си, аз – от постоянната несигурност. Една вечер той дойде при мен със свити рамене.

– Мария… не знам дали мога повече така. Обичам те, но… семейството ми е важно за мен. Не мога да ги загубя.

Сълзите ми потекоха безшумно. Прегърнах го силно, сякаш можех да задържа времето.

– И аз те обичам… Но не мога да бъда тази, която винаги ще трябва да доказва стойността си.

Разделихме се тихо, без обвинения. Болеше ужасно, но някак си знаех, че това е правилното решение.

Днес работя като редактор в голямо издателство и живея сама в малък апартамент в София. Понякога виждам Димитър по улиците – винаги забързан, с телефон в ръка. Усмихваме се неловко един на друг и продължаваме напред.

Понякога се питам: Колко струва любовта, ако трябва да платиш със себе си? А вие бихте ли жертвали всичко за някого или бихте избрали себе си?