Между любовта и огорчението: Историята на едно семейство, разбито от алчност и недоизказаност
– Не мога да повярвам, че си способна на това, мамо! – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си призовката за съд. Беше петък вечер, а в апартамента на баба още миришеше на нейните билки и домашен хляб. Седях на кухненската маса, където преди само месец тя ми разказваше истории от младостта си, а сега – само тишина и хлад.
Майка ми, Елена, стоеше срещу мен с вдигната брадичка и студен поглед. „Това е заради теб, Зорнице. Ти си тази, която не уважава волята на майка ми. Не можеш да вземеш всичко за себе си.“
– Аз? Аз ли не уважавам волята ѝ? Ти дори не беше тук, когато тя умираше! Не си ѝ се обаждала с месеци! – думите ми изригнаха като вулкан. В този момент разбрах колко много болка съм трупала през годините.
Баба ми, Мария, беше сърцето на нашето семейство. След като дядо почина, тя ме отгледа почти сама. Майка ми винаги беше заета – работа, командировки, нови приятели. Когато бях малка, чаках с часове да се прибере, но често заспивах сама на дивана. Баба беше тази, която ме водеше на училище, която ме учеше да меся козунак и която ме прегръщаше, когато плачех нощем.
След смъртта ѝ всичко се промени. Остана апартаментът ѝ в центъра на Пловдив – малък, но уютен. Остана и спестовната ѝ книжка с няколко хиляди лева. Но най-важното беше усещането за дом, което сега се разпадаше пред очите ми.
Майка ми поиска половината от всичко. „Така е по закон“, каза тя сухо. Но аз знаех – не ставаше дума за пари или имоти. Ставаше дума за нещо много по-дълбоко: за признание, за вина, за неизказани думи.
– Защо го правиш? – попитах я тихо. – Защо сега реши да се бориш? Къде беше, когато баба имаше нужда от теб?
Тя замълча. За миг видях в очите ѝ болка – може би дори съжаление. Но после отново стана ледена.
– Не си мисли, че ти си единствената, която е страдала. Аз също изгубих майка си.
– Но ти я изгуби много преди тя да умре…
В този момент осъзнах колко сме се отчуждили. Две жени, свързани от кръв, но разделени от години мълчание и недоизказани обиди.
Съдебният процес започна след два месеца. В залата седяхме една срещу друга – майка и дъщеря, превърнати във врагове от едно наследство. Адвокатите ни спореха за квадратни метри и банкови сметки, но никой не говореше за празнотата в сърцата ни.
Вечерите прекарвах сама в бабиния апартамент. Преглеждах старите ѝ писма до мен – пълни с топлина и мъдрост. В едно от тях пишеше: „Зорнице, никога не позволявай парите да разделят хората, които обичаш.“
Но вече беше късно.
Съседката ни леля Пенка често ми носеше супа и ме питаше как съм. „Майка ти не е лош човек“, казваше тя тихо. „Просто животът я е направил такава.“
Понякога се чудех дали аз не съм виновна – дали не трябваше да направя първата крачка към помирение. Но после си спомнях всички онези рождени дни и празници, когато майка ми избираше работата пред семейството.
Една вечер телефонът звънна. Беше майка ми.
– Зорнице… Може ли да поговорим?
Гласът ѝ звучеше уморено, почти отчаяно.
– Какво има?
– Не знам как стигнахме дотук… Понякога си мисля, че ако бях по-добра майка…
– Ако… – прекъснах я аз. – Но вече няма значение, нали? Всичко е в ръцете на съда.
Настъпи тишина.
– Може би трябваше да ти кажа повече неща… За мен, за баба ти…
– Може би…
Затворих телефона със сълзи в очите. За първи път чух майка ми уязвима. Но между нас стояха години болка и разочарование.
Съдът реши: апартаментът се дели наполовина. Майка ми настоя да го продадем и да си разделим парите. Аз отказах – не можех да се разделя с последния спомен за баба.
Последваха още месеци спорове и адвокатски писма. Семейството ни окончателно се разпадна.
Днес живея сама в този апартамент. Понякога усещам присъствието на баба – сякаш ме прегръща през тъмните нощи. Майка ми не съм виждала от година.
Питам се: струваше ли си всичко това? Кога парите станаха по-важни от любовта? И има ли изобщо връщане назад?