Между тишината и истината: Моята история на порастване без баща в България

– Пак ли ще се прибереш късно, мамо? – попитах тихо, докато тя бързаше да обуе износените си обувки. Беше зима, а в нашия апартамент в Люлин парното едва топлеше. Майка ми се обърна, погледна ме с уморени очи и само кимна. Знаех, че няма смисъл да питам повече. Работеше на две места – денем чистачка в училището, където учех, а вечер – миеше чинии в близкия ресторант. Баба ми вече беше сложила чай на масата и ме погали по косата.

– Не я мъчи, Цвети. Тя прави всичко за нас – прошепна тя, сякаш майка ми не можеше да чуе.

Винаги усещах напрежението между тях. Баба ми често споменаваше баща ми – понякога с яд, друг път с тъга. Аз не го познавах. Знаех само, че живее някъде в София с друга жена и две деца. Понякога си представях как изглежда – дали има моите очи, дали се смее като мен. Но най-често просто се чудех защо не иска да ме познава.

В училище всички имаха бащи. На родителските срещи идваха цели семейства, а аз винаги стоях до майка ми и се опитвах да не гледам другите деца. Веднъж, когато бях на осем, едно момче ме попита:

– А ти защо нямаш татко?

Не знаех какво да отговоря. Изчервих се и избягах в тоалетната. После плаках дълго, а майка ми ме намери и само ме прегърна. Не каза нищо. Тогава разбрах – тишината е по-болезнена от всяка истина.

С годините бедността стана наш постоянен спътник. Имаше дни, в които вечеряхме само хляб с маргарин и чай. Майка ми се опитваше да скрие колко е трудно, но аз виждах как ръцете ѝ треперят от умора, а очите ѝ са винаги влажни. Баба ми продаваше буркани със сладко на пазара и понякога носеше вкъщи някоя стара дреха от съседките.

– Не се срамувай, Цвети – казваше тя. – По-добре е да имаш малко, но честно изкарано.

Но аз се срамувах. Срамувах се от дрехите си, от обувките с дупки, от това, че нямам баща. Веднъж дори излъгах пред съучениците си, че баща ми работи в чужбина и затова не може да дойде на тържеството. После цяла нощ не можах да спя от вина.

Един ден, когато бях на дванайсет, майка ми се прибра по-рано от обикновено. Лицето ѝ беше пребледняло.

– Цвети, трябва да поговорим – каза тя и седна до мен на леглото.

Сърцето ми заби лудо. Помислих си, че е болна или че ще трябва да се местим пак.

– Баща ти… – започна тя и замълча. – Той… той поиска да те види.

Погледнах я невярващо.

– Защо сега? След толкова години?

– Не знам, мило. Може би има нужда да се успокои съвестта…

Не казах нищо. Вътре в мен бушуваха гняв и надежда едновременно. Прекарах нощта будна, мислейки си какво ще му кажа, ако го видя.

Срещнахме се в малко кафене до НДК. Той беше висок мъж с побеляла коса и строги очи. Държеше ръцете си сковано върху масата.

– Здравей, Цвети – каза тихо.

– Здравейте – отвърнах студено.

Мълчахме дълго. Той разказа за новото си семейство, за работата си като шофьор на автобус, за това как животът го е завъртял така… Извиняваше се с думи, които звучаха кухо.

– Знаеш ли… – прошепнах накрая – …толкова години чаках да дойдеш. Но вече не знам дали имам нужда от теб.

Той наведе глава и очите му се насълзиха. За първи път го видях уязвим.

След тази среща нищо не се промени особено. Не станахме близки. Понякога ми пишеше по празници или пращаше пари за рождения ми ден. Но празнотата остана.

Години по-късно разбрах колко много майка ми е жертвала за мен – как е търпяла подмятанията на съседките, как е работила до припадък, само за да имам учебници и обувки без дупки. Баба ми почина тихо една есенна сутрин и тогава осъзнах колко много съм изгубила в тишината между нас трите.

Днес съм на двадесет и пет и живея сама в малък апартамент под наем в Студентски град. Работя като социален работник и помагам на деца като мен – деца без бащи, деца с много въпроси и малко отговори.

Понякога се питам: ако бях простила по-рано? Ако бях говорила повече с майка ми? Ако бях имала смелостта да поискам истината вместо тишината? Може би щях да бъда по-щастлива…

А вие? Какво бихте направили на мое място? Може ли човек да прости липсата?