Миризмата на предателство: Когато носът ми разкри тайната на съпруга ми

— Какво е това ухание? — прошепнах сама на себе си, докато затварях вратата след себе си. Дъждът барабанеше по прозорците, а аз се прибрах по-рано от работа, защото клиентът ми отмени срещата в последния момент. В апартамента беше тихо, но въздухът беше наситен с нещо чуждо — сладникав, тежък аромат, който никога не бих избрала за себе си. Сърцето ми заби по-силно. Аз съм Цветелина, парфюмерист от София, и носът ми никога не ме е лъгал.

Влязох в хола и видях Димитър — съпругът ми — да седи на дивана с чаша вино. Усмихна се изненадано.

— Ти какво правиш тук толкова рано? — попита той, като се опита да звучи небрежно.

— Клиентът ми отмени срещата — отвърнах и оставих чантата си. — А ти?

— Взех си почивка. Беше тежък ден — каза той и отпи от чашата.

Но аз вече не го слушах. Въздухът около него беше пропит с онзи парфюм — нещо между жасмин и ванилия, но с остра нотка на мускус. Това не беше моят аромат. Не беше и неговият. Познавам всичките му парфюми, защото аз ги избирам за него. Този беше чужд.

— Имаш ли гости? — попитах уж невинно.

— Не, защо? — отвърна той прекалено бързо.

Погледнах към масичката до дивана. Там имаше червило върху ръба на чашата за вино — цвят, който никога не бих носила. Усетих как кръвта ми застива.

— Димитре, чий е този парфюм? — гласът ми трепереше.

Той замълча за миг, после се изправи рязко.

— Цвети, не си въобразявай…

— Не си въобразявам! Знам този аромат! Това е „Съблазън“ на Ирина Петрова — лимитирана серия, която се продава само в един бутик на „Витошка“. Днес го тествах върху клиентка! — извиках аз, а сълзите вече напираха в очите ми.

Той млъкна. В този момент всичко се срина. Виждах го по начина, по който избягваше погледа ми, по треперенето на ръцете му.

— Цвети… Моля те…

— Колко време? — попитах тихо.

Той седна обратно на дивана и скри лицето си в дланите.

— От два месеца… Не знам как стана…

Светът ми се срина. Всичко, което бяхме градили заедно през последните десет години — домът ни, дъщеря ни Мария, спомените ни — всичко изглеждаше като лъжа. Седнах срещу него и се опитах да овладея дишането си.

— Защо? Какво ти липсваше? — попитах през сълзи.

— Не знам… Просто… Чувствах се изгубен. Ти винаги беше толкова силна, толкова независима… А аз…

— А ти не можеше да ми кажеш? Вместо това избра да ме предадеш? — гласът ми беше остър като нож.

Той мълчеше. В този момент разбрах колко самотна съм била в този брак. Колко често съм поставяла работата и клиентите си пред семейството. Колко пъти съм пропускала вечерите у дома заради поръчки и нови аромати. Но това ли оправдава предателството?

Дъщеря ни Мария се прибра малко по-късно. Видя ни разплакани и веднага усети, че нещо не е наред.

— Мамо? Тате? Какво става?

Погледнах я и сърцето ми се сви още повече. Как щях да ѝ обясня, че баща ѝ е разбил семейството ни?

— Мари, ще поговорим по-късно… — казах тихо.

През следващите дни апартаментът ни беше изпълнен с тишина и напрежение. Димитър спеше на дивана, а аз не можех да заспя нощем. Всяка миризма ме връщаше към онази вечер — към предателството. Майка ми настояваше да простя „в името на детето“, но аз не можех да забравя. Сестра ми пък ме подкрепяше да подам молба за развод.

Една вечер седнахме тримата на масата — аз, Димитър и Мария. Тя плачеше тихо.

— Мамо, тате… Не искам да се разделяте…

Погледнах Димитър. В очите му имаше вина и страх.

— Мария, понякога хората правят грешки — казах аз. — Но доверието е като стъкло: веднъж счупено, трудно се лепи.

Той протегна ръка към мен, но аз я отдръпнах. Не можех да простя толкова лесно.

След седмица подадох молба за развод. Болеше ме, но знаех, че заслужавам повече от лъжи и тайни. Започнах да прекарвам повече време с Мария — разхождахме се из Южния парк, гледахме филми у дома и ѝ разказвах за работата си. Опитвах се да ѝ покажа, че животът продължава дори след най-голямото предателство.

Минаха месеци. Все още усещах аромата на онази жена понякога в сънищата си. Но вече не плачех всяка вечер. Научих се да прощавам на себе си за това, че не съм видяла знаците по-рано. Научих се да вярвам отново — най-вече на себе си.

Сега често се питам: Колко струва доверието? И можем ли някога напълно да простим предателството? Какво бихте направили вие на мое място?