Молитвата на една майка: Пътят към прошката
– Не мога повече, мамо! – гласът на Петър отекна в кухнята, където стоях с ръце, стиснати до побеляване. – Или аз, или тя! Избирай!
Сърцето ми се сви. Никога не съм си представяла, че ще чуя подобни думи от сина си. Петър винаги беше моето добро дете – тих, работлив, грижовен. А с Даниела се запознаха на студентската бригада в Пловдив, влюбиха се като във филм. Но последните месеци всичко се обърна с главата надолу.
– Не говори така, Петре! – опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. – Семейството е най-важното. Какво се е случило този път?
Той ме изгледа с очи, пълни със сълзи и гняв.
– Тя не ме уважава! Постоянно ме обвинява, че съм мамин син, че ти се бъркаш в живота ни. Не мога да живея така!
Даниела стоеше на прага на хола, с ръце скръстени пред гърдите. Беше пребледняла, но очите ѝ хвърляха мълнии.
– Защото е истина! – извика тя. – Всяко решение трябва да мине през теб, Мария! Не сме деца вече!
– Моля ви… – прошепнах. – Моля ви, нека седнем и поговорим като хора.
Но никой не ме чу. Петър излезе с трясък, а Даниела се затвори в спалнята. Останах сама в тишината на нашия панелен апартамент в Люлин, усещайки как въздухът става тежък като олово.
Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. В главата ми се въртяха спомени – първата им Коледа заедно, как Даниела ми помагаше да меся питка, как Петър я гледаше с обожание. Кога всичко се обърка? Дали аз бях виновна? Дали прекалено много се намесвах?
Вечерта мина в мълчание. Чувах как Петър говори по телефона с приятелите си, а Даниела плачеше тихо зад затворената врата. Не можех да заспя. Станах и отидох до иконата на Света Богородица над леглото ми. Запалих свещичка и започнах да се моля:
– Господи, дай ми сили да съхраня семейството си. Покажи ми пътя към прошката и разбирателството…
На следващия ден Петър не се прибра. Даниела излезе рано сутринта, без да каже дума. Апартаментът беше празен и студен. Обадих се на сестра ми Катя:
– Катенце, не знам какво да правя…
– Марио, остави ги малко да се успокоят – каза тя. – Младите са такива. Но ти не се обвинявай за всичко.
Но как да не се обвинявам? Майчиното сърце винаги търси вината в себе си.
Дните минаваха бавно. Петър идваше само да вземе дрехи, избягваше ме. Даниела спря да ми говори напълно. Всяка вечер палех свещ пред иконата и се молех със сълзи на очи:
– Господи, не позволявай домът ни да се разпадне…
Една неделя реших да отида на църква – не бях стъпвала от години. Влязох в малката църква до пазара, коленичих пред олтара и оставих болката си там. Свещеникът ме видя разплакана и седна до мен:
– Какво те мъчи, дъще?
– Семейството ми се разпада… – прошепнах.
– Молитвата е силна, но трябва и ти да простиш – каза той тихо. – Понякога майките трябва да пуснат децата си да пораснат.
Тези думи ме удариха като гръм. Може би наистина прекалено много ги държах под крилото си? Може би трябваше да им дам пространство?
Върнах се вкъщи с нова надежда. Сготвих любимата им мусака и ги поканих на вечеря. Петър дойде пръв, мълчалив и уморен.
– Сине… – започнах плахо. – Знам, че понякога прекалявам. Просто ви обичам много…
Той ме погледна с влажни очи.
– Знам, мамо. Но трябва да ни оставиш сами да решаваме проблемите си.
Даниела пристигна по-късно, колебливо.
– Даниела… – обърнах се към нея. – Ако съм те наранила с нещо, прости ми.
Тя избухна в сълзи.
– И аз съжалявам… Просто ми е трудно далеч от моето семейство… Чувствам се сама тук…
Петър я прегърна и за първи път от месеци видях светлина в очите им.
От този ден започнах да се моля не само за тяхното щастие, но и за смирение в собственото си сърце. Научих се да отстъпвам крачка назад, да слушам повече и да говоря по-малко.
Сега домът ни пак е пълен със смях – не винаги е лесно, но вече знаем колко е важно да прощаваме и да търсим подкрепа във вярата.
Понякога вечер сядам пред иконата и си мисля: „Дали всяка майка може да намери сили да пусне децата си? А дали прошката е най-големият дар, който можем да дадем?“