Моят съпруг скъперник: Може ли любовта да оцелее, когато парите са по-важни от всичко?

– Пак ли ще купуваш тази скъпа боя за коса, Мария? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз държах опаковката в ръка и се чудех дали да я сложа в кошницата. – Знаеш, че има по-евтини варианти. Не можем да си позволим излишни харчове.

Погледнах го. Очите му бяха студени, пресмятащи. В този момент осъзнах, че не става дума за боята, нито за парите. Ставаше дума за мен – за това колко струвам в неговите очи. От години живея в сянката на неговата спестовност, където всяка стотинка е по-важна от моите мечти и нужди.

Петър не винаги беше такъв. Когато се запознахме на студентската бригада в Пловдив, беше най-щедрият човек, когото познавах. Купуваше ми шоколади, водеше ме на кино, дори ми подари първата ми истинска книга на български автор – „Тютюн“. Но с времето нещо се промени. След като се оженихме и се преместихме в малкия ни апартамент в Люлин, Петър започна да брои всяка стотинка. Първо беше шега – „Да не харчим много, че ще останем без пари“. После стана правило.

– Мария, защо пак си купила нова рокля? Имаш толкова дрехи! – крещеше той една вечер, когато се прибрах от работа с малък пакет от пазара.

– Петре, имам нужда от нещо ново. Всичко ми е старо и износено… – опитах се да обясня.

– Това са глупости! Пари на вятъра! – отсече той и затръшна вратата на спалнята.

Седнах на дивана и заплаках тихо. Не беше само за роклята. Беше за всичко, което не можех да имам – малки радости, женски капризи, дори мечтата ми да отидем заедно на море. Всяко лято Петър измисляше причина да не пътуваме: „Скъпо е“, „Ще си починем вкъщи“, „Може догодина“. А догодина никога не идваше.

Майка ми често ме питаше:

– Добре ли си, Марийче? Изглеждаш уморена…

– Всичко е наред, мамо – лъжех я. Как да ѝ кажа, че се чувствам като затворник в собствения си дом?

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми спряха да ме канят по кафета и разходки – знаеха, че винаги отказвам. Или защото Петър не ми дава пари, или защото ме е срам да призная истината.

Един ден, докато чистех шкафовете, намерих стара снимка от сватбата ни. Усмихвахме се щастливи – аз в бяла рокля, той с букет рози. Сълзите ми потекоха сами. Кога се изгубихме? Кога парите станаха по-важни от нас?

Вечерта опитах да поговоря с него:

– Петре, мислиш ли, че сме щастливи?

Той ме погледна учудено:

– Какво ти става пак? Имаме покрив над главата си, храна на масата… Какво повече искаш?

– Искам да живея, Петре! Да се радвам на малките неща! Да не броя всяка стотинка…

Той само въздъхна и излезе на балкона да пуши.

С времето започнах да усещам как между нас зее пропаст. Дори когато правехме любов – рядко и без страст – усещах студенина. Всяка сутрин ставах с мисълта: „Днес ще бъде същото като вчера.“

Една вечер сестра ми Даниела ми се обади:

– Мария, хайде да дойдеш при мен във Варна за уикенда! Ще отидем на плаж, ще си поговорим…

– Не мога, Дани… Петър няма да позволи.

– Ти жена ли си или сянка? – гласът ѝ беше остър като нож.

Тогава се замислих: кога спрях да бъда себе си? Кога позволих на някой друг да определя стойността ми?

На следващия ден събрах смелост и казах на Петър:

– Ще отида при Даниела във Варна този уикенд.

– Пари за влак няма! – отсече той.

– Имам спестени малко пари от заплатата си. Ще ги използвам.

Петър ме изгледа така, сякаш съм го предала. Но този път не отстъпих.

Във Варна усетих какво е да дишаш свободно. Сестра ми ме заведе на плажа, смяхме се до сълзи. Разказах ѝ всичко – за скъперничеството на Петър, за самотата, за мечтите ми.

– Мария, заслужаваш повече! – каза тя и ме прегърна силно.

Когато се върнах в София, Петър беше мълчалив и студен. Не ме попита как съм прекарала. Само каза:

– Надявам се да си осъзнала колко е важно да пестим.

Тогава разбрах: няма да се промени. Колкото и да го обичах някога, вече бях само сянка до него.

Започнах да мисля за развод. Страхувах се – как ще живея сама? Ще имам ли сили? Но още повече ме плашеше мисълта да остана завинаги затворена в този живот без цвят и топлина.

Една вечер седнах срещу Петър и казах тихо:

– Искам развод.

Той не каза нищо. Само ме погледна дълго и излезе от стаята.

Сега пиша тази история от малката стая под наем в Надежда. Не е луксозно, но е мое. За първи път от години усещам свобода. Понякога нощем плача за изгубеното време и любовта, която умря между сметките и стотинките.

Но знам едно: заслужавам повече от живот на икономии и компромиси със себе си.

А вие как мислите – може ли любовта да оцелее там, където парите са по-важни от човека? Или щастието винаги струва повече от всяка спестена стотинка?