Моята снаха не може да готви: Една майчина болка между надеждата и отчаянието

— Пак ли си купили пица? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах празната кутия на масата. Даниел, синът ми, се смути и избягна погледа ми, а Мария, снаха ми, само сви рамене.

— Беше дълъг ден, мама. Не ни остана време — отвърна той тихо.

В този момент усетих как в мен се надига познатата вълна на разочарование. Откакто Даниел се ожени за Мария преди две години, домът им все по-често ухаеше на готова храна, а не на топла супа или прясно изпечена баница. Аз съм Елена — майка, която цял живот е вярвала, че семейството се държи здраво чрез общите трапези и домашно приготвената храна. Но сега сякаш всичко това се изплъзваше между пръстите ми.

— Можех да дойда по-рано и да сготвя нещо — опитах се да прозвучи спокойно, но Мария ме прекъсна:

— Не е нужно винаги да идвате, Елена. Ще се справим.

Тя се усмихна напрегнато, но в очите ѝ видях умора и нещо като обида. Опитах се да преглътна горчивината. Не беше лесно. В нашето семейство жените винаги са били стожери на дома — баба ми, майка ми, а сега и аз. Но Мария беше различна. Работеше до късно в една адвокатска кантора, а готвенето явно не беше сред приоритетите ѝ.

Вечерта си тръгнах по-рано от обикновено. По улицата към вкъщи вървях бавно, стиснала чантата си. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Ще се справим.“ Но как? Как ще се справят без топла супа през зимата или без домашна лютеница през есента? Как ще научат децата им вкуса на истинския дом?

Седмица по-късно Даниел ми се обади:

— Мамо, Мария е болна. Можеш ли да дойдеш да помогнеш?

Сърцето ми подскочи от радост и тревога едновременно. Отидох веднага. Влязох тихо и видях Мария на дивана, бледа и отпусната. Даниел беше до нея, а малкият им син Виктор играеше на пода.

— Ще направя пилешка супа — казах твърдо и се заех с готвенето.

Докато рязах морковите, чух как Мария шепне на Даниел:

— Чувствам се безполезна. Твоята майка винаги знае какво да направи…

Даниел я прегърна:

— Тя просто иска да помогне.

Сърцето ми се сви. Не исках Мария да се чувства така. Но как иначе да покажа любовта си? Вечерта седнахме всички заедно на масата. Виктор похапваше супата с апетит, а Даниел ме погледна благодарно. Само Мария остана мълчалива.

След няколко дни ѝ предложих да ѝ покажа как се прави баница.

— Благодаря, Елена, но не мисля, че ще ми потрябва — отвърна тя хладно.

Почувствах се ненужна. Вкъщи плаках дълго. Спомних си как майка ми ме учеше да меся хляб, как сме пели заедно докато белим картофи… Защо сега всичко е различно? Защо младите не искат да пазят традициите?

Минаха месеци. Все по-рядко ме канеха у тях. На Коледа занесох питка и сарми, но Мария едва ме поздрави. Даниел изглеждаше уморен и напрегнат.

Една вечер той дойде сам у дома.

— Мамо… трябва да поговорим.

Седнахме на масата. Той дълго мълча.

— Мария се чувства зле от това, че все я сравняваш с теб… Казва, че не може да ти угоди…

Погледнах го с насълзени очи:

— Аз само искам най-доброто за вас…

— Знам — прошепна той. — Но понякога трябва да ни оставиш сами да намерим пътя си.

Тази нощ не мигнах. Разбрах, че съм прекрачила границата между помощ и намеса. Но как да спра? Как да престана да бъда майка?

Мина още време. Започнах да се виждам по-рядко с тях. Понякога Виктор идваше при мен за уикенда и двамата готвехме заедно — правехме мекици или палачинки. Тогава усещах топлината на семейството отново.

Един ден Мария ми се обади сама:

— Елена… Може ли да дойдете? Виктор има рожден ден и ще правим торта…

Гласът ѝ беше несигурен, но в него имаше нещо ново — може би желание за помирение.

Отидох с трепет в сърцето. Помогнах ѝ с тортата — тя не беше перфектна, но беше наша обща. За първи път от години седнахме заедно на масата и се засмяхме от сърце.

Сега знам — любовта към детето понякога значи да го пуснеш да сгреши сам. Да приемеш новото време и различните хора в него.

Но понякога нощем все още се питам: „Дали съм добра майка, ако вече не съм нужна?“ А вие как мислите? Кога помощта става намеса?