Моята свекърва дойде в бяло на сватбата ми – но аз имах последната дума

— Не мога да повярвам, че го направи! — прошепнах през зъби на сестра ми, докато стояхме пред входа на ресторанта. Слънцето се спускаше над Пловдив, а аз треперех не от вълнение, а от гняв. Свекърва ми, Мария, беше пристигнала на собствената ми сватба… в дълга бяла рокля с дантела. Беше почти идентична с моята.

— Може би не го е направила нарочно? — опита се да ме успокои сестра ми Даниела, но очите ѝ издаваха друго. Всички знаехме каква е Мария — винаги трябва да е център на вниманието, винаги трябва да покаже, че тя е по-важна от всички останали.

Влязох в залата с Петър до мен. Той изглеждаше напрегнат, избягваше погледа ми. Знаех, че не иска да се кара с майка си, но тази вечер трябваше да избере страна. Гостите вече шушукаха. Чувах как леля Ваня казва: „Ама виж я тая! Като булка се е барнала!“

Мария стоеше до масата на младоженците и раздаваше усмивки наляво-надясно. Когато ме видя, се приближи и ме целуна по бузата.

— Много си хубава, мило! — каза тя с фалшива топлота. — Но и аз не съм зле за годините си, нали?

Петър се намеси:
— Мамо, можеше поне да облечеш нещо цветно…

Тя го прекъсна:
— О, Петре, не бъди смешен! Това е просто рокля. Не съм виновна, че изглеждам добре.

Стиснах зъби и се опитах да не избухна. Майка ми ме хвана за ръката под масата.
— Недей да ѝ обръщаш внимание. Това е твоят ден.

Но как да не обръщам внимание? Всички погледи бяха вперени в нея. Дори фотографът я снимаше повече от мен. Чувствах се като статист в собствения си празник.

Когато дойде време за първия танц, Мария се намести точно до нас и започна да танцува с баща ми! Всички гости се разсмяха неловко. Петър изглеждаше объркан и ядосан.

След това дойде моментът за тортата. Докато сервитьорите я носеха, Мария грабна микрофона:
— Искам да кажа няколко думи! — извика тя. — Днес е специален ден не само за младоженците, но и за мен! Днес давам сина си на тази прекрасна жена…

Гласът ѝ трепереше от емоция или от театралност — не можех да разбера. Всички ръкопляскаха от учтивост, но аз усещах как гневът ми кипи.

След речта ѝ майка ми дойде при мен:
— Трябва да направиш нещо. Не може тя да ти открадне деня!

Петър стоеше до прозореца и пушеше нервно. Отидох при него.
— Ще кажеш ли нещо на майка си? — попитах тихо.
— Не знам какво да кажа… Тя винаги е такава…
— Ако ти няма да го направиш, аз ще го направя.

В този момент в главата ми проблесна идея — нещо типично българско, което щеше да обърне играта.

Върнах се в залата и помолих диджея да пусне „Бяла роза“. След първите акорди всички обърнаха внимание. Взех микрофона:
— Скъпи гости! Искам да благодаря на всички за любовта и подкрепата. Но най-вече искам да благодаря на една специална жена — майката на моя съпруг!

Мария се усмихна самодоволно.
— Мария, заповядай при мен! — поканих я аз.
Тя дойде до мен пред всички.
— Ти си толкова красива тази вечер… Почти като булка! — казах с широка усмивка. — Но всички знаем коя е истинската булка днес!

Публиката избухна в смях и аплодисменти. В този момент майка ми донесе огромен букет червени рози и го подаде на Мария.
— За най-елегантната гостенка! — добави тя с намигване.

Мария пребледня, но нямаше къде да избяга. Всички се забавляваха на нейна сметка. От този момент нататък вниманието се върна към мен и Петър. Танцувахме нашия танц, гостите ни поздравяваха, а Мария седеше мълчалива до края на вечерта.

Когато всичко приключи и останахме само аз и Петър в празната зала, той ме прегърна:
— Извинявай за всичко… Не знаех какво да направя.
— Важното е, че сме заедно — отвърнах аз. — Но понякога човек трябва сам да си вземе деня обратно.

Сега си мисля: Колко често позволяваме на другите да ни отнемат щастието? А вие как бихте постъпили на мое място?