На 42 срещнах мъж, който ме накара да се замисля дали любовта не е просто илюзия

— Не знам защо още вярваш, че ще срещнеш някого, който да си струва — гласът на сестра ми Мария кънтеше в главата ми, докато стоях пред огледалото и се чудех дали червеното червило не е твърде дръзко за жена на 42. — Мъжете на нашата възраст или са женени, или са… — тя направи пауза, сякаш търсеше най-правилната дума — …просто не са за теб.

Въпреки това, когато Петър ми писа във Facebook, нещо в начина, по който се шегуваше с баналните теми, ме накара да се усмихна. Не беше красавец, но имаше топли очи и онзи леко ироничен поглед, който подсказваше, че е преживял достатъчно. След две седмици чатове и няколко телефонни разговора, той ме покани у тях на чай. „Ще донеса нещо сладко“, обещах аз, решена да впечатля.

Влязох в малката сладкарница до пазара и избрах най-скъпия пай с боровинки — онзи, който винаги гледах през витрината, но никога не си позволявах. Докато броях парите си на касата, си мислех: „Този път няма да правя компромиси. Ще бъда себе си и ще очаквам същото.“

Петър живееше в панелен блок в Люлин. Апартаментът му беше подреден до педантичност — всичко имаше място и функция. Оставих пая на масата и се усмихнах: — Надявам се да обичаш боровинки.

Той кимна и се засуети около чайника. — Имам само един пакет чай — каза извинително. — Но е хубав, билков.

— Един пакет? — попитах с усмивка, опитвайки се да не прозвучи като упрек.

— Да… — Петър наля гореща вода в две чаши и потопи пакетчето между тях. — Ще го разделим.

Погледнах го — този мъж, който уж беше различен от всички останали. Пайят остана недокоснат на масата. След първата глътка чай Петър стана и внимателно прибра сладкиша в хладилника.

— Ще го запазя за утре — каза той. — Не обичам да ям сладко вечер.

В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше заради пая или чая — беше усещането, че отново съм гост в нечий чужд свят, където няма място за мен такава, каквато съм. Опитах се да поддържам разговора:

— Какво правиш през уикендите?

— Обикновено си подреждам нещата. Понякога ходя до пазара или гледам стари филми. Не обичам много хора около себе си.

— А приятели? — попитах аз.

— Имам няколко. Но предпочитам спокойствието.

Мълчахме дълго. Чаят изстина. Погледът ми се спря на хладилника, където пайят стоеше като символ на всичките ми напразни усилия да се впиша в нечий друг живот.

На тръгване Петър ме изпрати до вратата:

— Благодаря ти за компанията. Ще ти пиша.

Вървях към спирката през студения ноемврийски въздух и усещах как сълзите ми напират. Не беше болка, а по-скоро тъга по всички онези моменти, в които съм се надявала напразно. Вкъщи сестра ми ме чакаше с чаша вино.

— Как мина? — попита тя.

— Като всички други срещи — отвърнах аз и се засмях през сълзи. — Само дето този път пайят беше скъп.

Мария седна до мен и ме прегърна:

— Може би просто трябва да спреш да очакваш чудеса от хората.

— А може би трябва да спра да правя компромиси със себе си — казах аз тихо.

На следващия ден Петър ми писа: „Благодаря ти за пая. Беше вкусен.“

Не отговорих веднага. Гледах съобщението дълго време и си мислех: Колко често сме готови да дадем най-доброто от себе си за хора, които не могат или не искат да го приемат? И кога идва моментът да кажем „стига“?

Може би щастието не е в това да намериш някого, който да те допълва, а в това да спреш да се губиш в чуждите очаквания.

А вие как мислите? Колко пъти сте оставяли част от себе си в нечий чужд хладилник?